НУЖДАЯТ
ЛИ СЕ РОДИТЕЛИТЕ ОТ ОБУЧЕНИЕ В РОДИТЕЛСТВО?
Ако сте се попаднали
на моя блог и сега четете тази статия, значи искате да научите повече за това,
как да сте по-добри като родители. Четете книги и статии за това, общувате
активно в социалните мрежи, в bg-mama.com и пр. Но дали сте готови да минете цялостно
обучение за родителство? Като програмата за ранното детство „Да пораснем заедно” на УНИЦЕФ или програмата STEP (Systematic Traning for
Effective Parenting), чиито автори са американските психолози Дон Дънкмаер и Гари
МакКей? (И двете програми са адаптирани за България и са на много добро ниво.)
Практиката ми показва, че по-скоро не …
Защото ние не сме особено склонни да споделяме
открито и с другите своите проблеми като родители, своите собствени затруднения
и тези с близкото ни обкръжение, в общуването с децата. И как така да се учим на
нещо, което всички би трябвало да знаят от само себе си: „Моите родители не са
се учили, пък вижте ме, човек станах.“ А и от книгите, които четем за детството оставаме с
убеждението, че е достатъчно да обичаме децата си и всичко си идва на мястото.
Но това е подвеждащо, защото не винаги е интуитивно кои решения са правилните. И
не е честно да се учим по метода на пробата и грешката върху децата си, защото
понякога тези грешки никога не се изчистват…
Помислете и за
друго: Отдавна, обществото ни изисква специално
обучение за всички, които работят с деца – учителите, детските възпитателки, училищните
психолози, логопедите, дефектолози и др. Не бихте си пратили днес детето при даскал
Стойко, който бил абаджия в Търново и „знаел
що-годе да прочита българско четмо“, нали?.
А се оказва, че хората, които са
най-важни в живота на децата – родителите, често се грижат за тях, решавайки
най-разнообразни възпитателни задачи, без никакво специално обучение.
Слава Богу, днес нуждата от обучение на
родителите започва да става все по-актуална, поради редица причини, повечето от
които са свързани със социалните промени. Цялостното придвижване на общество от
авторитарни към демократични нагласи е едно предизвикателство, за което повечето
хора, и в частност родителите, не са добре подготвени.
И сигурно, ако света не се променяше,
много от днешните ни социални проблеми нямаше да се появят. Но в същото време щяхме
да останем в състояние на застой и изолация.
Цели социални групи и организации, на
които преди бе гледано формално или бяха игнорирани сега променят своя статус.
Синдикатите се организираха да защитават по-добре правата на работещите.
Малцинствата изискват към тях да се отнасят по същия начин, както и към
останалите. Жените оспорват принципа за доминирането на мъжа в семейството и т.
н. Но навярно най-голямо влияние върху децата, оказва промяната в отношенията
между възрастните и в частност между родителите. Например, децата, родени в
семейства в които има борба за надмощие между родителите, често сами стигат до
извода, че те също трябва да постъпват по този начин.
Днешните деца са склонни да мислят, че на тях
се падат правата, а на родителите им - отговорностите. Ако прекалено предпазваме
децата си от последствията на собствено им поведение, всъщност подхранваме това
изкривено разбиране за правата и отговорностите.
Но проблемите не свършват дотук. В
търсене на своите права, днешните деца често не се съобразяват с условните
правила наложени от възрастните. Така, традиционният начин за постигане на
дисциплина - раздаването на награди и наказания става неефективен.
Някои децата са склонни да мислят, че
получаването на награди е тяхно право. Родителите, които разчитат на подобен
модел на възпитание, в един момент с изненада установяват, че детето им реагира
позитивно само когато получава нещо и то все по-значимо като стойност. Така близалката
за петгодишното дете може да се превърне в скутер за юношата.
Наказанията също не са така ефективни
както някога. Децата си мислят "Ако ти имаш право да ме наказваш, аз също
имам правото да те накажа". Така се затваря един порочен кръг крайния
резултат от който е взаимно недоверие и противопоставяне.
Какво да се прави, тогава? Ако се върнем
към моделите на по-автократичното общество от миналото, нашите проблеми с
децата биха могли да намалеят. Но това ще изисква да се върнем и към
несъвместимите с демократичните принципи отношения от типа "началник и
подчинен". А и никога получилите права
не са склонни да ги върнат доброволно.
Друга възможна алтернатива би могла да
бъде пермисивността - практическо отсъствие на забрани. Но тя може да
предизвика още по-голям хаос. Никое общество не би могло да оцелее, ако не
поставя някакви ограничения за поведението на своите членове.
Така стигаме до единствено възможното
решение - да създаваме с децата си отношения, базирайки се демократичните принципни. В края на краищата
както беше казал Чърчил „Демокрацията е най лошата система, като изключим
всички останали“.
В демократичното общество хората трябва
да имат отговорно поведение. Ако искаме да постигнем това, първото което трябва
да направим, е да създадем у децата чувство за отговорност, което да се
основава на принципите на равенството и взаимното уважение. Но не бива да
разбираме равенството в смисъла на идентичност. Очевидно възрастните и децата
не носят еднакви отговорности. Наред с физическите различия, възрастните
обикновено са по-информирани и по-опитни и имат значително по-големи юридически
и икономически права, които децата нямат. Затова нека разбираме под
"равенство" факта, че децата са равни на възрастните в смисъл на
човешка ценност и достойнство. При демокрацията всеки човек има правото да бъде
уважаван и да се самоопределя в рамките предписани от обществото.
Демокрацията позволява избори.
Демократичният родител осигурява възможности за децата да правят избори в
определени граници и да поемат последствията от тях. Така те се научават на самодисциплина. Тази алтернатива на
наградите и наказанията е методът на "естествените и логическите последствия",
който най напред бе популяризиран от американския психолог Дон Дънкмаер.
Демократичният родител трябва да умее и да
окуражава. Това означава, че трябва да се научи да гледа на детето си като уникално
същество нуждаещо се от любов и уважение.
Но на всички тези неща трябва да се учим.
Преди сто години светът се е променял толкова бавно, че методите на възпитание,
които децата са усвоявали от своите родители, са сработвали и по времето, когато
те са ставали такива. Днес това просто не е възможно. Информацията в света се удвоява
на всеки три години. На всеки десет се появява ново средство за комуникация. Компютрите
от бюрата и чантите се преместиха в джобовете ни и ако преди петнайсетина години имахме най-много една дузина приятели, днес
те могат да са хиляди в социалните мрежи... И слава богу, тоталитарната държава
си отиде с налудната идея, че децата трябва да се възпитават извън семейството.
Затова ние като родители трябва да се научим да поемаме своите отговорности, включително
като започнем да се учим на родителство. Можем да го правим по различни начини:
като общуваме с други родители, образоваме се или (което е най-доброто) участваме
в специализирани тренингови обучения.
В следващи публикации ще се опитам
популярно да ви представя този модел, който може да ви бъде полезен.