КАК ФОРМИРАМЕ ДЕТСКИТО ПОВЕДЕНИЕ,

БЕЗ ДОРИ ДА СЪЗНАВАМЕ ТОВА

 

„Крушата не пада по-далеч от дървото“. Май това е най краткото популярно определение за влиянието на родителите и близкото обкръжение на поведението на децата. И макар да знаем, че това не е съвсем вярно, често го повтаряме.

Както стана дума в един предишен материал, личността се формира като сложен конгломерат от вродени и придобити фактори, които я правят нещо уникално и неповторимо. Но все пак влиянието което окозваме като родители върху децата ни, има важно значение. И често това става без да го съзнаваме, просто в реда на нещата от живота:

 

ЕМОЦИИТЕ

Емоциите са задължителна част от нашето съществуване. Представете си само какъв би бил животът ни без тях. Ако нямаше тъга и мъка, не би имало радост, щастие или любов. Животът ни би бил скучен без емоции, както светът без цветове.

Но откъде идват емоциите? Защо понякога им се подаваме - дразним се и се ядосваме, страдаме и плачем. Защо някои от нас умеят по-добре да се владеят, а други са „кълбо от емоции? Ако не трябва да се караме на децата си, то какво да правим с “нервите си”?

Обикновено се отнасяме към емоциите като към тайнствени сили, които нахлуват у нас отвън. Тогава казваме: "Той ужасно ме нервира!" или "Тя ще ме побърка!"

Но се оказва, че всъщност всеки от нас е отговорен сам за своите емоции. Нека се опитаме да го обясним:

В основата на всяко поведение, включително и лошото, стои определена потребност - от комфорт, внимание, приемане, любов и мн. др.  Емоциите ни са “индикаторът”, който показва до каква степен тези потребности са задоволени. Ако другите ни пренебрегват, ако се отнасят лошо с нас или просто ако ни пречат, ние преживяваме отрицателни емоции (напрежение, раздразнение, гняв и пр.). И обратно - ако получаваме това което ни е необходимо и което удовлетворява потребностите ни, се чувстваме добре.

Но върху емоциите ни оказват влияние и нагласите (отношения и поведения, основани на произволни мотиви). Затова и се чувстваме така, както се отнасяме към нещата около нас. Ако смятаме например, че хората са дружелюбни и заслужават доверие, то чувствата ни към тях стават позитивни и изпитваме привличане. Ако обратно, приемаме, че повечето хора в обкръжението ни са лоши и не заслужават доверие, то и чувствата ни към тях стават враждебни и започваме да ги избягваме.

Родителите обикновено се дразнят от децата си, защото те често правят не това, което се иска от тях.

Враждебните чувства на гняв и раздразнение са естествени, но тяхната проява има за цел по-скоро да контролира детското поведение. Ако родителите приемат, че на децата им е необходим друг вид контрол (като се поставят граници и децата се оставят сами да вземат решения и да се учат от последствията), тогава отпадат и причините за лошите чувства.

Децата бързо се научават да използват емоциите си за да постигат някоя от споменатите в предишна статия цели, описани от Рудолф Драйкурс.

Да вземем например децата, които са открили "силата на сълзите". Те често я използват за да се наложат или за да си намерят извинение, когато не успяват да се справят с нещо. Виждали сте ги нали: устните им се разтреперват, очите им се насълзяват, разхълцват се. Те сякаш искат да кажат на всички: “Внимание огнеопасно! Отнасяйте се внимателно с мен за да не избухна". Родителите на тези деца са склонни да ги смятат за слаби и уязвими, т. е. постоянно нуждаещи се от закрила. Те си казват: "Аз трябва да съм внимателен с нея, тя толкова лесно се засяга".

На в същност, такива деца съвсем не са слаби и невинни. Напротив, те използват сълзите си за да принудят другите да се отнасят с тях по специален начин.

От друга страна привидната "чувствителност" на тези деца често подтиква връстниците им да ги смятат за “лигльовци” и да се отнасят грубо към тях. Това ги кара още по-често да избухват в сълзи, а израза на това самосъжаление, кара родителите им веднага да им се притичват на помощ т. е. отново да ги третират като нещо много специално. Така, като "свръхчувствителни" тези деца постигат двойна изгода: Първо - връстниците им обръщат внимание като се заяждат с тях (това не е най-доброто отношение, но е за предпочитане пред игнорирането). И второ - възрастните им съчувстват, опитват се да ги защитят и така се отнасят с тях по „специалния“ начин, който целят.

Понякога, разбира се, родителите губят търпение с „чувствителните“ си деца. Но тогава малките манипулатори наистина ги карат "да си платят с лихвите", като надминават себе си, представяйки се за безкрайни страдалци. Родителите започват да се чувстват отново виновни и на всяка цена се мъчат да поправят "грешките си".

Веднъж разбрали как децата използват чувствата си за манипулация (разбира се, несъзнателно), ние можем отново да си върнем самочувствието и контрола. Измъкването от порочния кръг е възможно само ако се въздържаме и не реагираме спонтанно в случаите, когато децата ни използват емоциите си. Така и те един ден ще разберат, че отговорността за собствените им емоции е необходима част от съзряването им.

 

СТИЛ НА ЖИВОТ

Още от най-ранно детство, ние си изграждаме представи за това кои сме, кои са другите около нас, кои са най-значимите неща в живота ни, как можем да живеем с другите хора. Това са нашите нагласи и убеждения, които характеризират т. н.  стил на живот.

Но тези основни представи често могат да бъдат погрешни. Повечето от тях сме формирали тогава, когато сме били много малки и когато липсата на достатъчен опит ни е подвеждала да правим погрешни преценки и обобщения. За съжаление много от детските ни представи и до днес са ръководни в живота ни, което и храни психоаналитиците 😊

Ето защо е толкова важно да познаваме факторите, които формират житейските модели на поведение на децата ни. Знаейки това, ние ще можем по-добре да ги подкрепяме и подпомагаме.

И така, четири са основните фактори които влияят върху жизнения стил на децата ни:

1)Семейната атмосфера и семейните ценности.

Съвкупността от отношения, съществуващи между членовете на едно семейство, се нарича семейна атмосфера. Тя може да бъде конкурентна или кооперативна; приятелска или враждебна; авторитарна или демократична. Семейната атмосфера осигурява бъдещия модел на човешки отношения за децата ни.

Общите мотиви, нагласи, интереси и цели в едно семейство се наричат семейни ценности. Те определят сходството между деца и родители. Ако всички имат спортни, музикални или академични дарби, тези интереси могат да станат семейни ценности. Членовете на едно семейство понякога осъзнават някои от тях, а други могат да останат скрити. Парите,  трудолюбието, ученолюбието по-лесно се познават, докато стремежът към власт, контрол, успех, не рядко са неосъзнати ценности.

Децата не могат да останат неутрални спрямо ценностите на които семейството държи и всеки трябва да реши сам дали ще се съобразява с тях или не. Например, в семейство където религията е ценност, едно дете може да прегърне вярата на родителите си, докато друго може да стане атеист. За да стане дадено убеждение семейна ценност, то трябва най-напред да се споделя и от двамата родители. Например, ако в едно семейство майката вярва, че доброто образование е ценност, а бащата, че е губене на време, децата сами трябва да решат кои идеи ще приемат и кои ще отхвърлят.

2)Полови роли

В основата на всяко човешко поведение лежат половите роли и стереотипи. Половите роли демонстрирани от родителите са модел за децата. От майките и от бащите си те разбират кое се приема за мъжки и какво за женски роли. Децата основават нагласите си спрямо противоположния пол като наблюдават поведението на родителите си, но те могат да приемат или отхвърлят тези модели в бъдеще, когато ги осъзнаят.

3)Семейната система

Всяко семейство може да се разглежда като система от отношения, които свързват по определен начин неговите членове, определят тяхното място, права и отговорности. Всяко дете има различна позиция в семейството и възприема всички събития от собствената си гледна точка. Семейната система се обяснява с връзките между членовете й и пряко влияе върху различията между децата. Например, първородното дете оценява някои отношения в семейството по по-различен начин в сравнение със следващото по ред.

Съперничеството между децата в семейството е друг важен фактор за личностното им развитие. Така някои от децата се справят, а други не. Децата обикновено се влияят по-силно от брат или сестра, които се различават по нещо от тях.

Затова внимателно оценете ситуацията в собственото си семейство. Преценете мястото на което се намира всяко от децата ви по възраст - първо, второ и т. н. Всяка позиция определя собствена характерна линия на развитие, убеждения и нагласи. Опитате да разберете психологическата позиция на всяко от децата ви. Например, някои първородни деца не могат да задържат статуса който заемат и по-малките отказват да бъдат в подчинена позиция. Ако едно момче е родено след едно или две момичета или най-голямото дете в семейството е момиче, а другите момчета, тази позиция винаги влияе върху начина по който се отнасят към тях и следователно върху техните възгледи.

Друг фактор, който влияе върху детската позиция е възрастовата разлика между децата. В семейство, където разликите са по-големи на най-малкото дете може да се гледа като на единствено.

Мястото на децата в семейството може общо взето да се опише по следния начин:

Първородното дете за известно време е единствено, но след като се появи второто то може да се почувства "изместено". Детето продължава да изисква цялото внимание на околните и се стреми да поддържа тази позиция на всяка цена . Когато е невъзможно това да стане с добро поведение, то може да опита да получи признание по някакъв друг начин.

Второто дете често се конфронтира с първото, което по право е водещо. То може да се чувства подтиснато поради невъзможността да се изравни с по-голямото. Затова понякога се опитва да се изяви като стане нещо повече от брата или сестра си - по-агресивно или по-пасивно; по-зависимо или по-самостоятелно и пр.

Ако в семейството се появи и трето дете то може да бъде в неблагоприятната позиция на “изтърсак”, но може да стане и “тиранин”. Такова дете е склонно да превръща в предимство положението си на най-малък, най-слаб или най-несръчен в семейството - все позиции, които могат да изискват внимание и обгрижване. Най-малкото дете може да търси своето място с различни средства, например превръщайки се в "клоун" на семейството или проявявайки открито непокорство.

Ако детето е единствено то живее през най-важните, формиращи го години сред хора, които са по-големи и по-опитни от него. Такива деца изграждат различен стил на поведение, който им осигурява успех сред възрастните - очарователни, интелигентни или, ако целите им са други - стеснителни и безпомощни. Те се чувстват като по-специални деца, имащи право на собствено мнение.

Но най-важното което трябва да знаете е, че тези позиции в семейната система, могат да влияят върху индивидуалното личностно развитие, но не и да го определят директно. Всеки индивид може самостоятелно да взема решения и да извоюва своето място в семейството, а в бъдеще да променя своите нагласи и поведения под влиянието на различни външни въздействия.

4)Методи на възпитание

Друг важен фактор влияещ върху жизнения стил на детето са нагласите и поведенията на родителите. Това се отнася, както за начина на възпитание, така и за отношенията между самите родители. Те могат да изберат някой от основните стилове на възпитание (авторитарен, либерален или демократичен), но могат да бъдат и непостоянни, често колебаещи се и смесващи тези основни стилове.

Родителите могат да са съгласни един с друг по отношение методите на възпитание или напротив, постоянно да спорят и да си противоречат.

Личностните ни качества и недостатъци също влияят силно върху родителското ни поведение. Например, ако сме убедени, че трябва да сме най-добрите, можем да се превърнем за децата си в символ на желан житейски статус, но ако не успяваме да постигаме желанията си в живота, можем да натоварим с тях и децата си, без да се интересуваме дали това е важно за тях. Или пък ако се съобразяваме само със себе си, може да искаме от децата си да бъдат единствено послушни изпълнители или да изискваме от другите да задоволяват техните капризи. Но каквото и да правим, резултатите от начините ни на възпитание не винаги са такива, каквито очакваме, защото не родителите са тези, които решават как ще от реагират децата им.

В отговор на изброените основни влияния (семейната атмосфера и ценности, половите роли, семейната система и методите на възпитание) децата изграждат своите житейски нагласи и дългосрочни цели. Ако те са в състояние да постигнат тези цели с конструктивни, положителни действия, то ще са в разбирателство с родителите си. Но ако не успеят, могат да се превърнат в проблемни деца, защото лошото поведение ще бъде единствения начин чрез които ще се стремят да си осигурят по-добро място в живота и то на всяка цена.

Децата с лошо поведение са неуверени в себе си деца. Те се чувстват отхвърлени от другите и постоянно се стремят да им докажат, че и те са значими хора. Да вземем за пример дете, което се стреми да бъде първо във всичко. Това обаче не винаги му се отдава и то започва да става неуверено в себе си. Може би причината за този стремеж е, че много държи другите да го забележат, т. е. стреми се да спечели вниманието им. Или пък се бори за власт, а първенството дава такъв статус. Друга причина е възможността да отмъсти на някой които според него не го зачита достатъчно. Възможно е това дете да зареже всичко и поведението му да стане неадекватно.

Дезадаптивното поведение може да се проявява както в активна, така и в пасивна форма. При пасивната форма децата изглеждат послушни, но в същност поведението им е неприемливо. Доста неуверени деца показват "добро" поведение, като се подмазват или доносничат с цел да получат някакво предимство пред другите.

 

ПРОТЕКТИВНИЯТ РОДИТЕЛ

Едно от най-големите нещастия за едно дете е да бъде отгледано от протективен родител". Тези родители на пръв поглед са чудесни - те така са ангажирани с децата си, че постоянно се раздават заради тях. Но в същност са техни слуги: постоянно проверяват станали ли са на време, облекли ли са се правилно и пр. Постоянно ги поучават с реплики от рода на: "Бъди добро момче", "Облечи си палтото", "Не сочи с пръст", Научи ли си уроците". Те си пъхат носа във всяко нещо, което детето прави. Прибирането от училище носи нов изблик на безпокойство: "Къде ходиш толкова време?", "Дай да ти видя бележника?", "Бързо се преобличай!", "Изяж си супата!" и пр.

Протективните родители, разбира се винаги са с добри намерения. Въпреки това тяхното поведение постоянно ограбва детското самочувствие и самостоятелност. Такъв родител изземва отговорността за всичко което детето прави вярвайки, че успеха му зависи само от неговата компетентна намеса. Тревожейки се за това "какво ще кажат другите", той ограничава детската отговорност, смятайки, че така детето ще се "научи на ред и дисциплина", вместо да го остави да се учи от собствения си опит. Протективният родител предпазва децата си от всички последствия и от правенето на реални избори и от вземането на самостоятелни решения. Поддържането на детската зависимост, ги кара да се чувстват значими.

За съжаление подобен родителски модел често се подкрепя и от общественото мнение. Обществото често е прекалено загрижено за грешките на своите членове и е майстор по налагане на погрешни принципи на възпитание. Но ако вярваме в демократичния подход и се стремим да се отнасяме с нашите деца като с равни ние трябва да им позволим да правят самостоятелни избори и да се учат от техните последствия (разбира се, като изключим опасните ситуации). Просто трябва да повярваме, че децата ни най-добре се учат от собствения си опит.

Например, ако вашия син постоянно разхвърля стаята си, вместо да му се развикате да я подреди или да го направите вместо него, можете да му кажете, че му предлагате сам да избира - дали да подреди нещата си или да остане за известно време без тях.

За разлика от протективните, демократичните родители, се грижат повече за изграждане у децата си на чувство за отговорност и на самоуважение, отколкото да се интересуват от мнението на околните. Отговорните родители предоставят на децата си реални избори и им позволяват да се учат от последствията на своите решения.

 

 
ПРОСТИ ПРАВИЛА ЗА 

ИЗГРАЖДАНЕ НА ПОЗИТИВНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ С ДЕЦАТА

Ще ви издам една професионална тайна! Моля, не я разпространявайте 😊:

 
Почти винаги, когато правя фамилно консултиране (родители и деца), питам родителите в присъствието на децата, кога за последен път са им казвали, че ги обичат. Най-често те започват да се чудят „Кога ли беше това?“. За да замажат притеснението си обикновено казват нещо като: „Защо да му го повтарям постоянно, нали вижда, че го гледам, обличам, купувам му разни неща, значи го обичам?“ Е, бих искал да видите физиономията на детето в този момент – с думи не може да се опише …

Винаги съм се чудил, защо е толкова трудно да отделяме време за подкрепа, внимание и проява на обич към децата си. Защото никакъв метод за възпитание не може да бъде ефективен, ако нямаме желание да отделим време и да положим усилия за изграждане на позитивни взаимоотношения с тях. Ето няколко прости неща, които могат да бъдат вашите първи стъпки към това:

 ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ

Голяма част от проблемите между хората, независимо от възрастта, обикновено са резултат от недостиг или отсъствие на взаимно зачитане. Родителите пред мен често се оплакват, че децата им не ги уважават достатъчно. Затова се опитвам да им обясня, че уважението се печели и се подържа чрез показване на уважение към другите. Мърморенето, натякването, споровете или дърпането на уши, едва ли могат да бъдат приети за уважително отношение. Така се стига и до използване на двойни стандарти - едни за родителите, които трябва да се уважават независимо какво правят и други за децата, които могат да понасят всичко.

(Например, задайте си въпроса: Вие чукате ли на вратата на детската стая и ако не го правите, защо изисквате от децата си да чукат влизайки във вашата спалня?)

За да постигнем взаимно уважение, ние първи трябва да започнем да го показваме на децата си. Един от начините за това е като намалим отрицателните изказвания за тяхното поведение.

 ОТДЕЛЯНЕ НА ВРЕМЕ ЗА ПРИЯТНИ НЕЩА

Друго, което най-често чувам от родителите е: „Нямам време да му обръщам внимание. Толкова съм зает“. Ще ви разкрия още една тайна - за това не е необходимо толкова много време, както си мислите. Могат да са и 15 минути на ден, защото по-важно е не колко време отделяме за децата си, а как го оползотворяваме.

Няколко минути изпълнени с положителни емоции и приятни преживявания са много по-ценни от няколко часа на спорове и конфликти. Затова опитайте се да намерите време за всяко от децата си всеки ден, занимавайки се с неща приятни и за двама ви. Приятното се разваля, ако единият от двамата се чувства насилен да прави нещо, което не му харесва. В пълните (с по двама родители) семейства, бащата и майката могат взаимно да разпределят времето си, било в рамките на деня, било през седмицата или месеца. Времето за лягане е много подходящо общи неща. Важно условие, също така е вие и децата ви заедно да планирате начина, по който ще прекарвате времето си. Всяко от децата ви трябва да знае, че ще намерите време само за него. А ако през това време се включи и друго дете, би трябвало внимателно да го помолите да изчака, например с думите: "Това е времето, през което аз и брат ти имаме да свършим нещо заедно. Аз и ти също ще сме заедно, както се уговорихме, но след това.”

Такъв подход може да ви се струва малко странен, но трябва да знаете, че винаги между децата в семейството има конкуренция за родителското внимание. Затова не бива никое от тях да остава с впечатление, че е по-маловажно за вас. Ако децата са заедно, много е вероятно за някое от тях това което правите да не е интересно (например играта на шах за по-малкото дете) и то всячески да се опитва да пречи за да привлече вниманието към себе си.

В допълнение към тези, да ги наречем индивидуални “занимания” с приятни неща, семейството има нужда от общо за всички време - разходки, излети, кино и пр.

ПОДКРЕПА

Помните от предното ми писание, нали? Обезсърченото дете е напълно отчаяно и обезверено. А вие не искате вашето да бъде такова? Искате го уверено в себе си и във възможностите си. Е, тогава вие трябва да повярвате в него!

За да се чувстват сигурни, децата ви се  нуждаят от подкрепа. Казват, че средния български родител на пет лоши думи към детето си (забележки, заповеди, обиди), казва една хубава (похвала, задоволство, чувство). Променете това съотношение. Хвалете го за всеки опит да промени или направи нещо полезно, дори и да ви пречи с ентусиазма си.

 ИЗРАЗЯВАНЕ НА ОБИЧ

Ето, че стигнахме до обичта. Познавам много възрастни, които не умеят да изразяват чувства, защото в детството им са се опитали да ги ампутират с правила като: „Не се смей, не плачи, не викай ..“ Затова и като възрастни не могат да кажат простичкото „обичам те“, дори и на децата си. Но за да се чувства сигурно, всяко дете има нужда поне от един значим за него човек, когото да обича и от когото да бъде обичано.

Казвайте на децата си, че ги обичате, особено когато те най-малко очакват да чуят това. Много важни са и вашите невербални действия, като погалване, потупване по рамото, целуване и пр. Ще покажете любовта към детето си  и чрез общото ви отношение към него - уважението и подкрепата за направените избори и усилия.

 Понякога да кажете на непослушното си дете „обичам те“ е трудно, но ако успеете да го направите искрено ще се изненадате от реакцията му. Опитайте.

 

ЗАЩО ДЕТЕТО НИ Е НЕПОСЛУШНО ?

 

Човека още от Аристотел, е „социално животно“ (или zoon politikon). Казано с други думи, ние се раждаме, развиваме и живеем с другите хора. Затова и всички ние се нуждаем от вниманието им за да съществуваме.

Това особено се отнася до децата. Как да разбереш кой си, какво умееш, как се справяш и изобщо как да си изградиш представа за себе си и стабилна самооценка, ако не ти се обръща внимание?

 Е непослушните деца не вярват, че някой ще им обърне внимание, ако се държат добре. Затова, търсят други начини да привлекат вниманието на околните, които най-често са демонстративни и неприемливи.

Наблюдавайки дезадаптивното детско поведение, американският психолог Рудолф Драйкурс, го класифицира в четири големи групи. Драйкурс нарича тези групи "цели", в смисъл, че неприемливото поведение е всъщност желание да имаш или да постигнеш нещо, което желаеш, но ти е отказано.

 

Ето кои са те:

 

1.       Първата цел, е внимание.

Стремежът да се обръща и да се получава внимание е почти всеобщ при малките деца. Ако могат, те предпочитат да го направят по приемлив начин, но ако това не стане -започват да използват други, не толкова приемливи: капризничене, сърдене, плач и пр. Важното е да запомним, че децата предпочитат негативното внимание пред игнорирането.

За да помогнем на детето ни да излезе от този порочен кръг на постоянно търсене на внимание ние трябва да променим нашия начин на реагиране. Трябва да му помогнем да разбере, че то е по-важно и интересно за нас когато се държи добре, отколкото когато прави бели или капризничи.

Това можем да постигнем като използваме т. н. “техника на угасяване” - игнорираме дезадаптивното поведение и обръщаме внимание само на добрите постъпки. Ако е невъзможно да “пропуснем” лошите постъпки, то добре е да обърнем внимание на детето по начин, по който то не очаква – не му се караме или сърдим, а му предлагаме алтернатива или да правим нещо заедно. И е важно да знаем, че обръщаме внимание на детето не защото то настоява (така ще затвърдим модела “внимание на всяка цена”), а защото е важно за нас и го обичаме.

Най-добре е да се обръща внимание, когато не се очаква. Така акцентът се поставя върху даването, а не върху вземането. Сигурно това ви звучи твърде общо и неясно, но важното сега е да научим за основните принципи за преодоляване на дезадаптивното поведение. По-нататък ще се спрем на конкретни модели за справяне.

Как можем да разберем дали детето ни търси внимание „на всяка цена“?

Ами ако постоянно се дразним, мърморим, увещаваме, напомняме или се караме на детето, то трябва да сме наясно, че сме в хипотезата на „внимание на всяка цена“. Ако от време на време престава на се държи зле, то е не защото сме го „поставили на място“, а защото  е получило нужното му внимание. Затова и  малко по-късно ще продължи по старому или ще почне да прави нещо друго, също толкова неприемливо за нас, за да спечели вниманието ни отново.

 

2.      Втората цел е властта.

Когато родителите често се карат или се налагат, то детето остава с впечатлението, че е значимо само ако и то може да “командва” останалите. То си казва: "Никой не може насила да ме накара да правя нещо" или "Ти по-добре прави това, което аз искам, ако искаш спокойствие". Дори когато родителите успяват да се наложат, победата е само временна. Те могат да спечелят една “битка” със силови средства, но да изгубят контакта с децата си завинаги.

За да разберем дали детето ни търси власт, трябва да обърнем внимание на това, какво чувстваме в този момент. Ако се дразним до степен да ни се иска да се наложим на всяка цена, то това е точно борба за власт. Но ако го направим, детето ще продължи да ни провокира или временно ще спре, но само за да продължи по-късно с още по голям “хъс”. В "борбата за власт” някои деца привидно се съгласяват с родителите си, но само за да правят каквото си искат. Това се нарича "предизвикателна отстъпчивост".

По правило, когато си имаме работа с търсещи власт деца, ние трябва да се стараем да не се подаваме на яда си и да не се “включваме в играта”, за да не затвърдим погрешното убеждение, че властта е нещо много важно и значимо и да не засилваме стремежа на децата към нея.

Ако обаче борбата за власт продължи, а вие постоянно се налагате сила и детето ви усети, че губи, то би могло и да се обърне към третата цел - отмъщението.

 

3.      Третата цел – отмъщение.

Децата, които се стремят към отмъщение са сигурни, че никой не ги обича, че са излишни и за това трябва „да мразят другите, както и те ги мразят“. Те започват да се държат грубо и жестоко с околните, постоянно ги дразнят, нагрубяват и провокират, защото само така се чувстват значими.

Родителите на такова дете най-често се чувстват дълбоко оскърбени и засегнати, изпитвайки разбираемото желание да си го върнат “тъпкано”. Но детето отвръща на тяхната контраатака със следващото отмъщение и така кръгът се затваря.

За да помогнем на тези деца трябва да разберем, че тяхното отмъстително поведение произтича от обезсърчаването им, т. е. от това, че не вярват в себе си и се възприемат като “лоши деца”. Тази роля не им харесва, но те не умеят да бъдат други.

И не е задължително точно родителите да са виновни за това. Детето може да се почувства обезсърчено в детската градина, училището или сред връстниците си. Но единствено родителите могат да му помогнат, като се стремят да не отвръщат със същото.

Колкото и трудно да ни е, ние трябва да подобрим отношенията си с детето, като запазим спокойствие и останем доброжелателни.

Но ако войната продължи и детето започне да се чувства напълно отхвърлено и неспособно, то може да потърси извинение за своето поведение в четвъртата цел на дезадаптивното поведение - проява на неадекватност

 

4.      Четвърта цел – проява на неадекватност.

Децата, които проявяват неадекватност (неумение за справяне с най-обикновени неща) са напълно отчаяни и обезверени, че могат да се оправят с каквото и да е. Не вярвайки в себе си, те се опитват да накарат и останалите да не очакват нищо от тях. Така се спасяват от нови разочарования. Този отказ може да бъде пълен или само в областите, където децата се чувстват най-уязвими.

Родителите на тези деца също се чувстват отчаяни и им се иска да “вдигнат ръце” от детето и неговите проблеми. Това е така, защото детето не реагира на нито един от техните опити да му помогнат или да го променят.

Тук трябва родителите да положат извънредни усилия и да елиминират целия си критицизъм към детето, като се фокусират само върху плюсовете и силните му страни. Те трябва да подкрепят всеки опит за справяне, независимо от това колко незначителен изглежда и дали е успешен или не.

 

Представих ви четирите цели на дезадаптивното поведение, в йерархична последователност - от търсене на внимание, през властта и отмъщението до проявите на неадекватност. Но децата могат да не следват този ред, защото подбират целите си според своите възприятия. Например, разглезено дете, което пасивно търси внимание, би могло направо да достигне до прояви на неадекватност, ако гледа на опеката и покровителството на родителите си като доказателство за тяхната липса на доверие към него. Както и децата с които са се отнасяли жестоко, така и тези, които са разглезени могат да решат, че са безсилни да се справят с трудностите в живота. Да не забравяме, че всяко дезадаптивно поведение - дори и най-елементарния стремеж към внимание произтича от липсата на адекватна подкрепа.

Няма дете, което да предпочита да бъде лошо. Детето не се държи по дезадаптивен начин докато не почувства реална или възможна заплаха да загуби любовта и вниманието на близките  си. Каквато и цел да обслужва лошото поведение, то е защото детето си мисли, че само по този начин може да си намери място в дадена група (семейството, класа, приятелите). Но при необходимост детето може да промени целите си в зависимост от ситуацията. То или използва едно и също дезадаптивно поведение за различни цели, или напротив, започва да се държи по различен начин за да постигне една и съща цел. Затова първото, което трябва да направим е да открием целта, която детето преследва, наблюдавайки резултатите от неговото поведение.

Въпреки, че често разбират последствията от дезадаптивното си поведение, децата обикновено не осъзнават своите цели.

Това, което трябва да знаем е, че поведението на децата може да се промени, само ако ние, техните родители сме готови да променим своето отношение към тях.

Въпреки, че няма родител, които нарочно да “прави” детето си лошо, то без да съзнаваме това, ние можем да подкрепяме дезадаптивното поведение и избора на погрешни цели.

Децата могат да преследват целите на дезадаптивното поведение активно или пасивно, с изключение на четвъртата цел. ( Тъй като четвъртата цел - проявата на неадекватност фактически е отстъпление. Детето, което се стреми към тази цел, може да го прави само пасивно).

Въпреки, че четирите цели изглеждат сложни на пръв поглед, аз знам, че всеки родител може да се научи как да открива целите на дезадаптивното детско поведение, като използва две прости техники. Нека си спомним, че щом поведението обслужва определени цели, то най- добре може да бъде разбрано чрез наблюдаване на неговите последствия.

И така:

1. Наблюдавайте реакциите си на дезадаптивното поведение на детето. Вашите чувства ще ви насочат, те ще ви разкрият конкретните цели на детето.

2. Наблюдавайте как отвръща детето на вашите усилия да го коригирате. Отговорът на детето, също ще ви даде възможност да разберете по-добре неговото поведение.

Или в резюме: Опитвайте се да следите най-вече резултатите от дезадаптивното поведение, а не се фиксирайте върху самото дезадаптивно поведение.

 

 

 

КАК ДА ПРОУМЕЕМ ДЕТСКОТО ПОВЕДЕНИЕ

 

Представете си – летен плаж, топло море … и детски плач. Точно до мен, блажено изтегнал се до този момент на плажа, плаче пет годишно момиченце. До него стои майка му и го гледа сърдито. „Гушнете я“, казвам аз „Тя просто иска да получи сигурност от вас. Тук за нея е необичайно, горещо, има толкова много хора …“ „ Тя първо да се научи да се държи както трябва с мен и да не ми прави на пук“, тросва се майката и повлича плачещото дете към водата.

Обичайна сцена на родителка, която се опитва да възпитава детето си сякаш е възрастен човек, който възприема света точно като нея. И се учудва от това, че за детето категориите време, пространство, добро, лошо, важно, неважно и пр. са коренно различни.

 А когато не разбираме детското поведение, ние прибягваме до няколко популярни начина да си го обясним.

Първият от тях включва убеждението, че поведението се определя преди всичко от наследствеността.

Вторият изхожда от принципа, че поведението се влияе преди всичко от средата в която детето израства. Съществува също и мнение, че децата преминават през определени стадии, които са неизбежни и могат да бъдат предсказани.

Нека разгледаме накратко всеки от  тези възгледи.

1.      Вярно е, че децата се раждат с определени, предавани по наследство черти на темперамента, но няма никакви доказателства за директно унаследяване на личностни качества. Случаите при които малки деца са отгледани от животни, говорят точно за това, защото те никога не се превръщат в пълноценни хора. (И забравете за Маугли. Той е  литературен герой.) Ако познавате еднояйчни близнаци, които са генетично идентични, то знаете, че и те се различават в много отношения като личности.

 2.      Идеята, че ние се формираме най-вече от обкръжаващата ни среда повдига друг интересен въпрос: Ако поведението се определя изцяло от средата, то защо хората реагират по различни начини на едни и същи обстоятелства? И защо никой тоталитарен режим не можа да постигне целта си – да направи хората еднакви и еднакво управляеми?

 Тези, които смятат, че поведението се обуславя изцяло от вродени качества или от външно придобити  сили, не приемат творческата способност на хората да правят избори и да вземат решения. А това води до много тежки грешки.

  Всеки родител е чувал много неща за различните стадии през които преминават децата: "Кризата на третата година.", "На пет години всички правят така.", "Не се тревожи - това са пубертетски истории". "Всички момичета на тази възраст ..." и т. н.

Въпреки, че децата наистина преминават през различни стадии в отношенията си с възрастните, те в никакъв случай не биха могли да бъдат използвани като основания за приемане на дезадаптивното или лошото поведение.

Затова пък сме пълни със стереотипи от всякакъв вид:

1.      Полово-ролеви, като: "Момчетата са си момчета" и "Момичетата по природа са по-кротки", ни карат да очакваме и подкрепяме определени поведения у децата си. Това са нагласи които подсъзнателно ни влияят с определена сила и ни карат да си мислим, че момичетата ще бъдат по-трудолюбиви и ще ни помагат повече, а за момчетата, че ще бъдат по-мързеливи и ще кръшкат. Ето защо ние сме по-склонни да подкрепяме момичетата когато помагат в къщи, а тъй като не очакваме това от момчетата, без да съзнаваме ги игнорираме. Игнорирайки ги те скоро престават да го правят и така нашите очаквания се потвърждават. Ето как полово-ролевите стереотипи започват да ни изглеждат като наследствени начини на поведение.

2.      Възрастово-поведенчески, като: „Пубертетски истории“, „Хормоните са го подгонили“, „Всички на тази възраст са такива“ и накрая започваме да приемаме капризите, липсата на сътрудничество и протеста в поведението на децата ни като нещо "нормално”, с идеята, че нищо друго не можем да направим.

3.      Социално-педагогически, като: „Липсват му първите седем години“, „Крушата не пада далеч от дървото“. Все твърдения, които ни отказват да правим каквото и да е защото лошото вече се е случило и е непоправимо.

4.      Етнически, като: „Циганска работа“, „Типичен Ганьо“, и др., които пренасят на децата от различни народностни групи нашите дискриминационни нагласи.

 

Това, което трябва да запомним е, че дезадаптивното поведение на децата ни не е резултат от възрастта или от определен стадий в тяхното развитие. То може да е типично, но ние не би трябвало да го очакваме, приемаме или да го смятаме за нормално.

Зад всяко човешко поведение се крие някаква социална цел или намерение. Хората са социални същества можещи да вземат самостоятелни решения, чиято основна цел в живота е да се научат да живеят заедно. По този начин постигаме стабилност. Всеки от нас постоянно се бори да намери и поддържа значимо за себе си място. В това търсене ние избираме свои нагласи, ценности и начини на поведение, които смятаме, че ни носят значимост. Ето защо дадено поведение може да бъде разбрано като наблюдаваме последствията от него.

А какви могат да бъдат дезадаптивните поведения при децата ще научите в следващия материал.

 

 

НУЖДАЯТ ЛИ СЕ РОДИТЕЛИТЕ ОТ ОБУЧЕНИЕ В РОДИТЕЛСТВО?

 

Ако сте се попаднали на моя блог и сега четете тази статия, значи искате да научите повече за това, как да сте по-добри като родители. Четете книги и статии за това, общувате активно в социалните мрежи, в bg-mama.com и пр. Но дали сте готови да минете цялостно обучение за родителство? Като програмата за ранното детство „Да пораснем заедно” на УНИЦЕФ   или програмата STEP (Systematic Traning for Effective Parenting), чиито автори са американските психолози  Дон Дънкмаер и Гари МакКей? (И двете програми са адаптирани за България и са на много добро ниво.) Практиката ми показва, че по-скоро не …

Защото  ние не сме особено склонни да споделяме открито и с другите своите проблеми като родители, своите собствени затруднения и тези с близкото ни обкръжение, в общуването с децата. И как така да се учим на нещо, което всички би трябвало да знаят от само себе си: „Моите родители не са се учили, пък вижте ме, човек станах.“ А и от книгите, които четем за детството оставаме с убеждението, че е достатъчно да обичаме децата си и всичко си идва на мястото. Но това е подвеждащо, защото не винаги е интуитивно кои решения са правилните. И не е честно да се учим по метода на пробата и грешката върху децата си, защото понякога тези грешки никога не се изчистват…

Помислете и за друго: Отдавна, обществото ни изисква специално обучение за всички, които работят с деца – учителите, детските възпитателки, училищните психолози, логопедите, дефектолози и др. Не бихте си пратили днес детето при даскал  Стойко, който бил абаджия в Търново и „знаел що-годе да прочита българско четмо“, нали?.

А се оказва, че хората, които са най-важни в живота на децата – родителите, често се грижат за тях, решавайки най-разнообразни възпитателни задачи, без никакво специално обучение.

Слава Богу, днес нуждата от обучение на родителите започва да става все по-актуална, поради редица причини, повечето от които са свързани със социалните промени. Цялостното придвижване на общество от авторитарни към демократични нагласи е едно предизвикателство, за което повечето хора, и в частност родителите, не са добре подготвени.

И сигурно, ако света не се променяше, много от днешните ни социални проблеми нямаше да се появят. Но в същото време щяхме да  останем в състояние на застой и изолация.

Цели социални групи и организации, на които преди бе гледано формално или бяха игнорирани сега променят своя статус. Синдикатите се организираха да защитават по-добре правата на работещите. Малцинствата изискват към тях да се отнасят по същия начин, както и към останалите. Жените оспорват принципа за доминирането на мъжа в семейството и т. н. Но навярно най-голямо влияние върху децата, оказва промяната в отношенията между възрастните и в частност между родителите. Например, децата, родени в семейства в които има борба за надмощие между родителите, често сами стигат до извода, че те също трябва да постъпват по този начин.

 Днешните деца са склонни да мислят, че на тях се падат правата, а на родителите им - отговорностите. Ако прекалено предпазваме децата си от последствията на собствено им поведение, всъщност подхранваме това изкривено разбиране за правата и отговорностите.

Но проблемите не свършват дотук. В търсене на своите права, днешните деца често не се съобразяват с условните правила наложени от възрастните. Така, традиционният начин за постигане на дисциплина - раздаването на награди и наказания става неефективен.

Някои децата са склонни да мислят, че получаването на награди е тяхно право. Родителите, които разчитат на подобен модел на възпитание, в един момент с изненада установяват, че детето им реагира позитивно само когато получава нещо и то все по-значимо като стойност. Така близалката за петгодишното дете може да се превърне в скутер за юношата.

Наказанията също не са така ефективни както някога. Децата си мислят "Ако ти имаш право да ме наказваш, аз също имам правото да те накажа". Така се затваря един порочен кръг крайния резултат от който е взаимно недоверие и противопоставяне.

Какво да се прави, тогава? Ако се върнем към моделите на по-автократичното общество от миналото, нашите проблеми с децата биха могли да намалеят. Но това ще изисква да се върнем и към несъвместимите с демократичните принципи отношения от типа "началник и подчинен". А и никога  получилите права не са склонни да ги върнат доброволно.

Друга възможна алтернатива би могла да бъде пермисивността - практическо отсъствие на забрани. Но тя може да предизвика още по-голям хаос. Никое общество не би могло да оцелее, ако не поставя някакви ограничения за поведението на своите членове.

Така стигаме до единствено възможното решение - да създаваме с децата си отношения,  базирайки се  демократичните принципни. В края на краищата както беше казал Чърчил „Демокрацията е най лошата система, като изключим всички останали“.

 

В демократичното общество хората трябва да имат отговорно поведение. Ако искаме да постигнем това, първото което трябва да направим, е да създадем у децата чувство за отговорност, което да се основава на принципите на равенството и взаимното уважение. Но не бива да разбираме равенството в смисъла на идентичност. Очевидно възрастните и децата не носят еднакви отговорности. Наред с физическите различия, възрастните обикновено са по-информирани и по-опитни и имат значително по-големи юридически и икономически права, които децата нямат. Затова нека разбираме под "равенство" факта, че децата са равни на възрастните в смисъл на човешка ценност и достойнство. При демокрацията всеки човек има правото да бъде уважаван и да се самоопределя в рамките предписани от обществото.

Демокрацията позволява избори. Демократичният родител осигурява възможности за децата да правят избори в определени граници и да поемат последствията от тях. Така те се научават на самодисциплина. Тази алтернатива на наградите и наказанията е методът на "естествените и логическите последствия", който най напред бе популяризиран от американския психолог Дон Дънкмаер.

Демократичният родител трябва да умее и да окуражава. Това означава, че трябва да се научи да гледа на детето си като уникално същество нуждаещо се от любов и уважение.

Но на всички тези неща трябва да се учим. Преди сто години светът се е променял толкова бавно, че методите на възпитание, които децата са усвоявали от своите родители, са сработвали и по времето, когато те са ставали такива. Днес това просто не е възможно. Информацията в света се удвоява на всеки три години. На всеки десет се появява ново средство за комуникация. Компютрите от бюрата и чантите се преместиха в джобовете ни и ако преди петнайсетина  години имахме най-много една дузина приятели, днес те могат да са хиляди в социалните мрежи... И слава богу, тоталитарната държава си отиде с налудната идея, че децата трябва да се възпитават извън семейството. Затова ние като родители трябва да се научим да поемаме своите отговорности, включително като започнем да се учим на родителство. Можем да го правим по различни начини: като общуваме с други родители, образоваме се или (което е най-доброто) участваме в специализирани тренингови обучения.

В следващи публикации ще се опитам популярно да ви представя този модел, който може да ви бъде полезен.

ПУБЕРТЕТЪТ. Ръководство по отстраняване на неизправности. Част Четвърта.

 

 Реглаж на фаровете. Или как да говорим за бъдещето с децата си.   

Един от недолюбваните от мен психоаналитици бе определил съзнанието като светлина от фарове в черна нощ. Всичко останало е тъмното ни подсъзнание, което обгръща огромна част от нашето битие. Като праведен хуманистичен психолог аз разбира се, не съм съгласен с това. За мен светлината на фаровете по-скоро символизира погледа в бъдещето, а от това накъде ще насочим светлината и как правилно ще я регулираме така, че да виждаме максимално далеч, зависи жизнения ни хоризонт. И колкото по отдалечен и ясен е този хоризонт, толкова по успешни можем да бъдем.

Това особено се отнася за поотрасналите ни деца, за които цялото бъдеще все още предстои. Те трябва да намерят себе си, да си изберат цел и професия в живота и истинските партньори и приятели с които ще го осъществят. А това днес е много по-трудно отколкото „по наше време“. Изследванията показват, че поколението Z (днешните 0- до 18-годишни) е най-стресираното поколение до момента поради претоварения с информация свят в който живеем. Според д-р Майкъл Лийхи, „Днешният типичен гимназист изпитва същото ниво на тревожност каквото е имал един невротичен пациент в началото на 50-те години.“ С други думи, без значение как детето ви мисли за бъдещето, то може да се нуждае от вашата помощ. И да не забравяме консервативното българско образование с всичките му дефекти. (вижте статията Ефективното образование. За повече от 10 г. нищо не се е променило).

И така, сигурно ще ви е трудно да накарате насила тийнейджърите да говорят за каквото и да било, особено какво искат да правят в бъдеще. Първо, защото те не са наясно със себе си – своите способности, желания, мечти и възможностите които могат да имат; и второ нямат представа за професиите и кариерите,  в света на възрастните. Представите за това са фрагментарни и двумерни (важни-маловажни, престижни-задръстени,  интересни-скучни). Още по-малко са наясно как могат да се подготвят да кандидатстват за образование, което е свързано с желаната кариера. Т.н. кариерни центрове така и не заработиха истински, а училищни програми за това просто няма.

Затова всичко отново е във ваши ръце. Но за да не започнете директен и неефективен разговор, предложете на детето си да направи един тест. Това помага да се избегне конфронтацията, защото фокусът не е насочен директно  към него, а към човешките нагласи изобщо. Можете да го изтеглите от този линк: https://dox.abv.bg/download?id=b9720c2950 . Разпечатайте го, прочетете внимателно инструкцията и го оставете да го направи само, като нанесе резултата в листа за отговори. След това съберете  заедно отбелязаните букви по колони и прочетете тълкованието на последната страница.

Какво можете да научите? Ами според този модел, всички професии могат да се сведат до пет основни типа дейности: природа, техника, човек, знак и изкуство. Тази която има най-много точки е водещата за детето ви професионална нагласа. Поговорете за нея и потърсете конкретна професия, която би могла да му е интересна. (Можете да ги вземете и от описанието в теста). Ако детето ви има равен брой точки по две или повече дейности, можете да потърсите професии, които да ги съчетават. Например, съчетанието техника и изкуство, можете да свържете с архитектура или технически дизайн. Ако анализа ви затрудни, можете да се свържете по имейл с мен и аз ще се опитам да го изтълкувам за вас.

Следващата стъпка е да потърсите заедно образователна институция, която най-близко да отговаря на професионалната нагласа на детето ви. Добре би било този избор да е съобразен и с региона в които живеете. Например, ако детето ви е решило да избере професия свързана с архитектурата и живеете в София, можете да се насочите към Софийската гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев“. Но ако не сте в София, то и математическата паралелка в местната гимназия ще свърши работа, стига да го пратите и на курсове по рисуване. В същност за което и да е престижно кандидатстване, частните уроци не ви мърдат, защото самото образование е направено така, че да храни огромния сив пазар от такива курсове. Но това е друга тема, за която дори вече не ми се говори …

Ето и няколко важни съвета за това как да поддържате разговора с вашия тийнейджър за бъдещето, без да го прецакате:

Приемете, че неговата представа за успех може да е различна от вашата.

Неговите мечти и амбиции може да не съвпадат с вашите. Това може да е разочароващо, но го оставете да върви по собствения си път.

 Добре е, ако не знае каква точно професия би искал да имат в бъдеще.

Не го карайте непременно и точно сега да избира професия: възможно е работата, която в крайна сметка ще върши, все още да не съществува! Той или тя, трябва да развият умения, които ще им помогнат да правят правилните избори в точното време. Затова и тук говорим само за професионални нагласи, а не за конкретни професии.

 Опитайте се да не вземате решенията вместо пубертета.

Децата ви имат повече възможности, отколкото вие, когато сте били на тяхната възраст,  независимо дали става въпрос за образование, квалификация или  учебно заведение. Вашето наставничество е ценно, но решението нека да е  негово.

 Помогнете да се ориентира в своите ограничения.

Бъдете креативни в търсенето на възможности. Ако детето ви обича животните, но е чувствително и страданието го плаши, не го карайте непременно да стане ветеринар. Днес има хиляди други възможности за това - треньор по поведението на животни,  мениджър  в зоопарк, работа  в благотворителна организация за животни (Например Фондация „Четири лапи“) . Някои от тези работни места може да изискват диплома, но в други може да работи всеки, стига да иска да се научи. Липсата на академична подготовка не трябва да е пречка за успеха и обикновено има повече от един начин човек да стане това, което желае.

 Обсъдете понятието „успех в живота“.

За много тийнейджъри успеха може да е като бездарен текст от чалга песен: пари, коли, слава, власт, секс и пр. Обсъдете йерархията на човешките потребности и това, че истински успелите хора търсят не базисни банални неща, а развитие и самоусъвършенстване.  И,  че колкото повече имаш излишък от материални неща, толкова повече губиш от себе си. (Ерих Фром „Да имаш или да бъдеш“)

 И накрая най-важното: Накарайте децата си да повярват, че те имат контрол върху своето бъдеще. Че бъдещето не идва  „просто така“, че не е въпрос на късмет или шанс и не трябва да се движат по течението с надеждата нещата да се случат от само себе си. Техните избори и усилия имат значение и все някога ще бъдат възнаградени. За това има много примери на успели хора чиито биографии можете да обсъдите заедно.

И ви пожелавам успех в „реглажа на бъдещето“, защото ще ви е нужен …. 😊