ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ДИСКРИМИНАЦИЯТА

Понятието „дискриминация” има много измерения – юридически, политически, социални ... Ако човек си направи труда да се зарови в многобройните определения, видове и под видове на дискриминацията със сигурност ще се обърка. Причината – много от тях доста са се отдалечили от първоначалното значение на думата -  discriminatio   

(от латински - различие, различен). Или казано с други думи –  в класическия си смисъл под дискриминация  се е разбирало  отношението ни към по-различните от нас и затова не е била натоварена нито позитивно, нито негативно. За съжаление с времето сме започнали да използваме понятието като термин за несправедливо отношение и затова сега се налага да говорим за „позитивна дискриминация”, когато става дума за защита на определени групи хора. А това си е нещо като „дървено желязо”. Но това е друга тема. ..

А за хаоса с определенията, не малка роля имат психолозите и особено един от тях – бащата на социалната психология Уилям Томас, който през 1918 г. въвежда понятието социални нагласи и описва дискриминацията, като една от тях. Но за какво става дума:

Същност на социалните нагласи.

През целия си живот ние се влияем от другите и се стремим да им повлияем в отговор. Когато не сме съгласни с някого, се опитваме по-често да променим „него” (неговите мнения или поведения към определени неща) и по-рядко себе си. Причината – ами именно социалните нагласи, които Томас описва като установени на базата на опита, мнения очаквания и поведения. Те се създават постепенно и са сравнително устойчиви, позволяват на човека по-лесно да се ориентира в действителността и да бъде по-последователен в действията си. Но в същото време му пречат по-свободно да приема новостите и да се променя с развитието на света. Ето защо е толкова важно да ги познаваме и да знаем кога ни помагат и кога могат да ни попречат.

Но най-напред, когато говорим за социални нагласи, трябва да имаме пред вид и това къде са формирани. Не можем да очакваме, че нагласи създадени в друга културална общност (етнос, народност и т.н.) ще бъдат идентични с нашите. Ето защо и често се говори за културални особености на нагласите, което пък най-често е причината за т.н.  “културален шок” (възникващ при смяната на една култура с друга).

Затова и социалните нагласи са сложни структури, имащи три основни компонента:

·         Когнитивен (или познавателен) – това са знанията за обекта и оценъчните съждения които изказваме по отношение на него (“Такъв тип дрехи ми стоят добре”, “Тези политици са корумпирани” и т.н.);

·         Емоционален – той включва цялата система от чувства и емоции, свързващи човека със съответния обект или събитие  – “Харесвам този продукт”, “Филмът, който гледах беше страхотен”, ;

·         Поведенчески – това вече е готовността за реални (положителни или отрицателни) действия по отношение на обекта – “Отивам да си купя уреда, който рекламираха”, “Аз със сигурност ще гласувам” и т.н.

Всеки един от горните компоненти може да бъде измерен независимо от останалите, но съвкупността от трите дава най-пълна представа за социалното поведение на хората.

Човешките действия се определят не толкова от това каква социална нагласа ги поражда, а с това доколко тази нагласа е свързана със съответното поведение. Ако нагласите и поведението не са пряко свързани или тази връзка е слаба, то резултата може да бъде неочакван и непредсказуем.

Дискриминацията като социална нагласа.

От прочетеното до тук, сигурно ви стана ясно, че няма как дискриминацията да не е социална нагласа – това са както знанията ( които имаме или нямаме) за хората различни от нас, емоционалното ни отношение към тях и разбира се начина по който се държим  когато се срещаме или общуваме с тях.

До тук добре. Но освен дискриминация има и други понятия, които изразяват отношението ни към различието – стереотипи, предразсъдъци, стигматизация, социално етикетиране.

Каква е връзката и различието между тях. На пръв поглед изглежда объркано, но всъщност става дума за взаимосвързани неща, които се различават по това, кой от компонентите на нагласите доминира. Нека ги разгледаме:

·         Стереотип -  това е доста опростена и привнесена представа, която не е свързана с нашия личен опит. Някой ни е казал .... Нещо сме чули ... Това са неща, които без да знаем са ни натрапени от вън (медиите, приятелите, средата...). Ето защо някои хора упорито  твърдят, че „мразят циганите и педерастите”, но с удоволствие слушат Азис. Стереотипите лежат в основата на предразсъдъците.

·         Предразсъдъците са вярвания възприети от мнозинството в обкръжението ни. Те представляват специфична, положителна или отрицателна нагласа към човек или предмет, основана на мнението на другите. Тези нагласи са много устойчиви и трудно се променят даже и при убедителни доказателства за тяхната неоснователност. Предразсъдъците се поддържат от стереотипите и засягат всички области от човешкия живот – религия, политика, раси, хранене и т.н. Като цяло подобен род нагласи представляват пречка за общуването  и предразполагат хората към конфликти. Според последните изследвания в психологията, предразсъдъците се формират поради избирателното ни отношение към въздействията от средата. Казано с други думи – от цялото множество въздействия (информация, наблюдения, емоции и др.) които се стоварват върху нас във всеки момент, ние подбираме само онези които отговарят на едни или други наши критерии. Причината – няма как да обработим цялата заливаща ни информация за единица време – затова подбираме „на око”. При този подбор информацията се опростява и изкривява. Именно тези “изкривявания” са източник на негативните социални нагласи с които се сблъскваме.   Предразсъдъците са мотива на дискриминацията.

·         Дискриминация.  Казахме вече, че това е несправедливо отношение и поведение, основано на произволни мотиви. Това е предразсъдък в действие. Т.е. ако предразсъдъците са  убеждение, то дискриминацията е вид поведение. Дискриминацията може да се проявява на различни нива, от простото избягване до активни и враждебни атаки срещу дадена личност или група от хора. Затова и се използва толкова широко като понятие – може да характеризира както отношението към представителите на отделна раса, етнос и пол, така и представителите на различни политически, религиозни обединения и пр. В драматичния 20-ти век,  дискриминацията многократно е издигана в ранг на държавна политика (фашизъм, комунизъм, апартейд).  Дискриминационното поведение минава през различни етапи (не рядко наричани „стъпалата на дискриминацията”). Започват от словото на омразата, минава през изолацията и стига до физическата атака и унищожението. Най-характерния пример за това е отношението на фашистите към евреите. Започнало с идеологическата пропаганда и завършило с холокоста.

·         Стигматизация (от гръцки -  στίγμα — знак, клеймо, печат). Това е крайния резултат от дискриминацията. Етикетирането на различието и „специалното” отношение към него като към нещо социално неприемливо, засилва стереотипите, предразсъдъците и дискриминацията. Така се създава един порочен кръг, излизането от който е цяло приключение.

Приключението наречено „индискриминация”.

 Да има такова понятие. Индискриминация означава не просто спиране на дискриминационното поведение, но и промяна на стереотипите и предразсъдъците.  Но това е дълъг и труден процес. При това на две нива – на нивото на общността и на нивото на отделната личност.

На нивото на общността това става със съответната законодателно уредба и за разлика от много други случаи - не винаги с демократични мерки. Когато по-голяма част от дадено общество е жертва на своите предразсъдъци, то държавата трябва да се намеси и дори ако трябва силово. Един от бащите на социалната психология – Гордан Олпорд заявява недвусмислено, че „ликвидирането на дискриминацията променя убежденията по-бързо,

отколкото проповедите и обученията по търпимост!”. Като пиша това, веднага се сещам за ликвидирането на фашизма в Германия след войната (с признаването на грешките и твърдата забрана на фашистките символи и пропаганда) и ликвидирането на комунизма в Русия. В първия случай, германците признаха вината си и загърбиха историята на Третия Райх, което ги направи просперираща държава и във втория имаме опит да се върви напред, с глава обърната назад - към миналото.

На ниво личност нещата са по-сложни:

Първо, защото нагласите ни подреждат информацията така, че да опрости възприемането на света и да ни позволи да го прогнозираме. Това е така наречената познавателна (когнитивна функция) На пръв поглед това е полезно нещо, защото ни помага да подредим сложността на света, но от друга, това е най-лесния начин да се подхлъзнем върху стереотипите.  Затова и е толкова важна информацията за различията.

Второ, защото нагласите ни помагат да не се обвързваме емоционално и да избягваме отрицателни преживявания. Това е така наречената регулативна функция. Защото, кой му се иска да си причинява неприятности. По-добре е просто да не обръщаме внимание. Затова за промяната е много важно да разберем чувствата на другите и техните преживявания.

Трето стабилизира представата ни за себе си, отхвърляйки всичко, което може да я разклати. Използват се защитните механизми (рационализацията и проекцията), чрез които се структурира неясната информация, а отрицателните преживявания се пренасочват към някой друг. Това е така наречената самозащитна функция, която изобщо не ни гарантира точност на оценката, но за сметка на това съхранява собствената ни стабилност. Е това наистина се преодолява най-трудно, защото, колкото защитите са по-здрави, толкова, човек е по-малко склонен към промяна.

Представете си  следната случка (сигурно всички сте виждали нещо подобно). В трамвая се качва циганка - облечена бедно, но спретнато и чисто. Най-близката до нея жена бързо скрива чантата си и се дръпва максимално далече. Циганката забелязва това и обидено казва: „Няма нищо да ви направя, аз не съм крадла”. „Да бе, знам ви вас, всички сте такива!”, отвръща жената и се дръпва още по далече. Останалите пътници правят същото и жената бързо слиза на следващата спирка.

Какво е сработило. Първо познавателната функция – „виждала съм как циганите обират хора в градския транспорт”, затова по-добре да се пазя. Второ, регулативната функция - „да си приказва каквото ще, аз си имам готов отговор” и трето самозащитната - „не ме интересува как се чувства, да не крадат”.

Защо? Защото жената има минал опит, който и казва да се пази. Тя не знае, че циганите живеят в различни общности (над 40) и много малко от тях се занимават с кражби, защото не ги различава. Не я интересува, че жената е обидена, защото не иска тя самата да стане жертва. А и не иска да знае всичко това за да не си „усложнява живота”.

Можем ли да променим тази жена. Вероятно не и не бива да се плашим от това. Защото индискриминацията е дълъг процес и трудно можем да осъществим пълната промяна в рамките на едно поколение. Но трябва да започнем отнякъде.

Първа стъпка – убеждението. А това означава повече и по-достоверна информация. Защото страха от различието идва най-напред от незнанието. Ще кажете – нали само за това се говори последните години, а нещата сякаш стават по-лоши. Така е, защото има правила на ефективното убеждение, които често не се  спазват. А тези правила са:

·         Да е от надежден източник. Нали знаете как става – обществото най-често се върти около слуховете – някой казал ...., нещо се случило .... Няма как да променим стереотипите ако нямаме достоверна информация. Например, често се твърди, че циганите са най криминогенната част от обществото. В същност най-криминогенната част са бедните и необразованите, независимо какъв е етническият им произход.

·         Да е насочена към конкретна група от обществото. Научно обоснованите заключения за вредата от дискриминацията могат да заинтересуват средите на интелектуалците, но те едва ли са проблема. Тези които са най-репресивно настроени са също слабо образовани и бедни хора. Те няма да разберат „научно издържаната лекция”. Затова убеждението трябва да е на тяхното ниво и да минава през техните чувства и преживявания.

·         Да се отнася до личния опит на човека. Дискриминацията е анонимно занимание. Мразят се различните изобщо – например циганите. Ако познаваме някой от тях (например проф. Чирков, който е спасил живота на наш близък), то той е изключение. Но ако изключенията станат повече, то нагласите ще започнат да се пропукват. Може да ни се струва странно, но за промяната на нагласите към българските турци, повлияха много повече турските сериали, отколкото българските политици.

Втората стъпка е социалното влияние. И ако не можем веднага да променим неформалното отношение (приятелската среда), то задължително трябва да променим официалното отношение. И то веднага. Недопустимо е политици да говорят за етническо разделение, а медиите постоянно да дават „положителни” примери за етническа нетолерантност. Въпреки, че имаме прилично законодателство в това отношение, трябва да принудим хората да го спазват. И то от двете страни. В хартата за правата на човека, дискриминацията се определя като отнемане не само на права, но и на задължения. В продължение на много години, на част от малцинствата бяха отнети задълженията, включително спазването на обществения ред и плащането на данъци и сметки. Държавата абдикира от тях и това бе нож с две остриета – засили безпомощността на едните и омразата на другите. Сега ще трябва да си плащаме за това, но най-напред задължително трябва да се възстанови справедливото отношение.

Третата стъпка е поддържането на промяната. Процесът на промяната на нагласите е като ластик. Ако не му въздействаме върху постоянно, то той има свойството да се връща бързо в изходно положение.

Това което най-вече ни трябва за промяната е търпение и последователност. Не можем да се надяваме, че неща които са се формирали  десетилетия ще бъдат променени за дни. Много от хората ще се съгласяват принудително (за да не ме накажат), други привидно (защото така трябва), трети дълго ще живеят като маргинали – ще декларират толерантност и разбиране, но в личния си опит ще продължават да следват дискриминационните си нагласи. Това е общата карма на общество дълго живяло по тоталитарни модели. Но ще трябва да го направим, за да имаме надежда за бъдещето си.