Кастрираното ни образование.

Знам, че би трябвало да използвам думата „стерилизация“. Така е по научному. Но това май е точната дума, когато говорим за нещо толкова архаично като образованието ни. Архаично, защото методите за преподаване в училище едва са надскочили времето на Ян Амос Коменски (има-няма 300 години), а кастрирано защото много от толкова нужните за децата ни неща в него, просто са премахнати (или пък никога не ги е имало). Не говоря само за така необходимите социални умения за справяне, за липсващото здравно, кариерно, професионално и пр. образование, а за това, че училището ни не създава граждани, защото то не е предназначено за децата ни като нормални човешки същества, а за индивиди. И друг път съм го припомнял: училището се е появило в древногръцкия полис, с основна цел да възпитава децата на граждански ценности, а знанията, постиженията, познавателните умения и пр. са били нещо вторично и не така важно. Затова сигурно и древните гръцки общества са останали в историята като златния век на цивилизацията…

Кой знае защо, но две хиляди и петстотин години по-късно, в цивилизована България нещата са обърнати наопаки. Децата ни учат куп ненужни, безполезни и неактуални неща, а възпитанието и гражданските умения са натикани в ъгъла.

Изследването

Повярвайте ми, не пиша тези неща ей така за да се заяждам. Повод за това ми дават резултатите от едно изследване което ръководех (по поръчка на Комисията за защита от дискриминация) и резултатите от което са изключително тревожни.

Но нека започна отначало. Проучването се наричаше с дългото име: „Изследване на стереотипите и предразсъдъците в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове в подготвителното и основното образование”. Казано с други думи, целта бе да се провери доколко в тях могат да се открият неща, които да формират дискриминационни нагласи у децата по т.н.  основни дискриминационни признаци определени от Европейската комисия по правата на човека. А те са по пол и сексуална ориентация, по раса и етническа принадлежност, по възраст, по здравословно състояние, по религия и религиозни вярвания и по политическа принадлежност. За целта проведохме национално представително анкетно проучване сред учителите и фокус групи с учениците. Анкетирането проведохме по метода на Айзен и Фишбайн, което ни даде възможност да проучим и дискриминационните нагласи на самите учители. Това повярвайте се оказа изключително важно защото близо една четвърт от тях притежават сериозни такива! Представяте ли си как и какво преподават на децата ни и как и по какъв начин работят за интегрирането на децата с различия?

Още по интересни за нас бяха фокус групите със самите деца. Обиколихме страната и разговаряхме с десетки деца от 4 до 14 години. Научихме много стряскащи и неприятни, но и хубави неща. Стряскащото е, че дори и при четиригодишните могат да се открият дискриминационни стереотипи по отношение на циганите, въпреки, че в ежедневието си постоянно общуват с тях тъй като става  думи за смесени райони. „Така е защото има цигани и баш цигани!“ делово ни осведоми едно момченце от Плевен. Това беше начина му да реши когнитивния дисонанс между внушените му стереотипи и неговия личен опит с приятелчетата му роми. Другия проблем бе, че повечето деца от малцинствата не знаят почти нищо за своя произход и това сериозна пречи на тяхната личностна идентификация. „Лошо ли е да си атеист?“ искаше да знае едно момиченце от българо мохамедански произход, защото за да е наясно със себе си тя трябваше да откаже от нещо в своя архитип и това бе вярата!

Хубавото е че децата от своя опит надхвърлят стереотипите на родителите си. За българчетата от Разград бе нещо нормално да знаят турски. „За да знам какво си говорят за мен приятелите ми помежду си.“, така ни го обясни едно момче и не виждаше нищо лошо в това да знае техния език. Когато попитахме същото учителите, те едва не ни изгониха. Две момчета от Варна бяха решили проблема с „циганската престъпност“, защото с приятелите си съученици от ромски произход се бяха запознали с хората от гетото, които ги имаха за свои и не ги закачаха: „Оставете ги, те са с нашите!“

Така децата се учеха сами на толерантност и антидискриминация. А къде е училището? – ще попитате. Ето това е големия въпрос. По отношение на различията нашето училище е стерилно (или скопено ако ви харесва повече). За различните там не се говори. Те са „другите“, „ресурсните деца“, „не християнските“.  За пола и сексуалността се „говори наоколо“ (по думите на момиче от София за учителите по биология). Историята в училище свършва около 9 септември 1944 г. и след това почти нищо. Нито за тотитаризма, комунизма и изолацията ни от света, нито за лагерите и избитите без съд и присъда. Затова и децата вярват в легендите на своите баби, че „тогава всички са имали  работа и са можели да си купят всичко“, а Тодор Живков е „мислил най-напред за хората“...

Помните ли какво беше казал Джон Сантаана, цитиран от същия този Карал Маркс: „Този който не познава историята е обречен да я повтори“. Е с това образование нищо чудно да ни се случи!

Изводите

Ето и конкретните изводи от нашето изследване, а който иска да се запознае подробно с него може да си го изтегли от тук: http://dox.bg/files/dw?a=de9022fa91

1.         Българското училище е изключително пасивно по отношения на различията. В изследването няма индикации, че учителите или учебното съдържание целенасочено създават предразсъдъци или предизвикват дискриминация. Има обаче много ясна тенденция училището и учителите да не противодействат по никакъв начин нито на формиращите се предразсъдъци, нито на вече съществуващите такива, нито на дискриминационните нагласи. Ние установихме случаи на стабилно формирани дискриминационни стереотипи още на 4-5 годишна възраст. Може да изглежда, че по този начин училището е една неутрална система, но вместо това ситуацията по-скоро напомня на известната мисъл на Едмънд Бърк: „Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо.” Пасивността на училищната система по отношение на предразсъдъците и дискриминацията води до различни неблагоприятни следствия.

2.         Най-небрагоприятното от тези последствия е формирането на неадекватна самооценка на децата от малцинствата. Представата им за общността в която живеят е изкривена, най-често те не познават своя произход, не знаят добре религията, историята, традициите, празниците както на своята група, така и на другите етноси с които живеят. Това засилва категориалния контраст и асимилацията в представите. (Циганчета са убедени, ,че „Циганите са по-добри от българите”, а за българските деца „Циганите са мръсни и крадът”). Така се изкривява, както представата за себе си, така и за „друтите” с които ти предстои да живееш. Тези които се опитват да се интегрират са най-уязвими. Защото няма как да станеш като другия, ако не познаваш себе си. В резултат – изградените в семейството и общността стереотипи и дискриминационни нагласи пасивно се подкрепят в училище, самооценката на децата е лабилна и уязвима, ценностната система хаотична и те много лесно попадат в лапите на национализма или апатията.

3.         В училище най-изразена по отношение на децата е дискриминацията по възраст. Много голяма част от учебното съдържание не отговаря на умственото и/или  емоционалното развитие на децата. Това се потвърждава, както от учителите, така и от учениците. Не се отчитат различните способности и не е възможно децата да се развиват със своето собствено темпо в училище. Това обрича на провал и всички опити за интегриране на децата със специални образователни потребности.

4.         Училището е неадекватно на действителността и на съществуващите в нея човешки взаимоотношения. Не се работи върху уменията на децата да разбират и приемат различните. Лошото е, че голяма част от учителите също нямат развити такива умения. Като резултат децата се научават на отношения с другите стихийно, само на базата на личен опит, неосмислен с помощта на компетентен възрастен в училище.

5.         Училището не отговаря на потребностите на децата. При това не само на едно равнище, а във всякакви сфери и области. Става дума както за максималистични изисквания по различни предмети (писане по български, задачи с неизвестни по математика, нормативи по физическо), така и по отношение на физическото им и психическото им развитие. Във възрастта, в която децата изпитват внезапен и изключителен интерес към темата за сексуалността, училището запазва абсолютна пасивност по този въпрос. Във възрастта, в която децата започват да забелязват различията, но не могат да си ги обяснят и да ги интегрират в ясна и смислена система, училището ги оставя да се оправят сами, както намерят за добре. Естественият резултат е, че децата приемат безкритично различни предразсъдъци и дискриминационни нагласи, имат нерешени вътрешни конфликти, приемат на двойни стандарти, не запазват добрите отношения с различните там, където са ги имали.

6.         Много от децата достигат на базата на личния си опит до доста задълбочени и смислени идеи относно другите хора и различните хора. Училището не прави нищо тези лични прозрения да се запазят, споделят и развиват, а с пасивността си допринася те да изчезнат и да бъдат заместени от стереотипи и предразсъдъци. Едно момиченце на 10 г. от Гоце Делчев учудено ни попита: „То училището нали е за това да учи хората да бъдат по-добри?”

7.         Няма достатъчен диалог между училището и родителите по отношение на това как да се въвеждат и обсъждат чувствителни теми от живота и каква да е официалната застъпвана позиция в училищната система и вкъщи.

8.         Дори когато се прави нещо срещу предразсъдъците и дискриминативните нагласи, то се случва по един абстрактен, теоретичен начин, като не се минава през преживяванията и чувствата на децата, въпреки че това е системата, която доказано има най-ясен и силен ефект. Тези теоретични и абстрактни въздействия не оставят следа в мисленето или личния опит на децата.

9.         Голяма част от учителите също са носители на дискриминационни нагласи, както по отношение на етносите, така и по отношение на сексуалните различия и на децата с увреждания. И това не зависи от възрастта, пола или преподавателския опит. Причините са както липсата на подготовка и квалификация за работа с „различните” деца, така и на липса на вътрешна мотивация. Затова и не малка част от учителите са против интегрираното обучение и искрено вярват, че за „другите” деца трябва да има „други” училища, защото „така е по-добре за тях”.

10.     Силно дискриминираща е и училищната среда. Не се зачита равното право на образование, равния достъп, училището не е безопасно място и много от българските училища не отговарят на нормите за безопасност и на хигиена. Това отхвърляне на различните в училище е основния начин по който то изгражда стереотипи и дискриминационни нагласи, трудно преодолими в бъдеще.

Интервю по време на избори

Всеки ден: Г-н Игов, как човек прави своя избор? Какви са психологическите подтици, които ни карат да изберем един или друг човек, особено, когато знаем, че този човек ще определя живота ни оттук-нататък?

Механизмите, които обуславят нашите личностни избори по принцип, доста се различават от начина по които гласуваме. Или нека да го кажа по-просто: когато решаваме какво да купим, дали кола, сервиз, или  мебел, този вид избор, за съжаление се различават от избора, който правим, когато си пускаме бюлетината. Макар че, начините по който се случват и двата избора би трябвало да бъдат едни и същи.

Изборът на човека има три основни компонента: знанието, нагласите и уменията. Защото “гласуването“ не е свързано само с това да имаш мнение по въпроса (това, което мерят например социолозите). Избора значи да познаваш кандидатите, да вярваш в демократичната система и да си готов да отидеш до избирателната секция и да гласуваш за своя избранник. Така че, то е един доста сложен процес, който е свързан най-напред с познанието, после с нагласите и накрая с поведението и поведенческите умения. Психолозите сравняват този тип избори с избора на който и да е продукт или вземането на  важно решение в ежедневието ни.

Тоест, от много години по света, на един политик се гледа като на маркетингов продукт. Най-известният метод за маркетингово измерване е на двама американски психолози – Азък и Фишбайн, които фактически са разработили своя модел най-напред, именно заради изборните прогнози. Преди години се опитвахме да го използваме и правихме едни от най-точните прогнози в България, но преди 7-8 години се отказахме – говоря за "Агенция Еврика” и за колеги психолози от Дружеството на психолозите. Отказахме се, защото тогава започнаха много активно, под най-различни форми, да се купуват гласове. Така че, естественият механизъм на избора, който прави човек, когато взима решения всъщност вече не работи и няма как да се измери.

ВД: Какво обуславя тази разлика? Как правим своя избор, тук в България?

Първо, ще кажа как би трябвало да бъде, а после какво всъщност се случва. Както казах, първата стъпка към решението е познанието. Знанието за това какво правиш, кой избираш, какво купуваш. Обикновено, когато става дума за скъпа вещ ние правим едно предварително проучване – събираме максимално много информация за дадения продукт или за човека, с който искаме да сключим сделка. Но в същото време, когато става дума за политиците в България, тази информация ни е почти напълно отказана.

Ние знаем за тях само това, което политическите централи или предизборните щабове искат да ни кажат или ни показват в клиповете си. Но в същото време не знаем нищо за личността на кандидата, не знаем неговите силни или слаби страни. Не знаем как би действал в ситуация, която е по-критична или е под напрежение, например. А това за един президент е много важно. Тоест, всичко това не ни се казва. Научаваме го най-често, когато вече е късно да променим избора си.

А каква е практиката за това по света? Щом у нас не се прави както трябва.

По света, независими експерти, често това са политически психолози, няколко месеца преди изборите правят подробни личностни профили за всички кандидати. Те се правят по рутинна и утвърдена процедура. Да, естествено, не е лесно, скъпо е. Но е важно обществото да инвестира в това, за да знае повече за кандидатите от независими източници. Така че, първият показател е “знаем ли кой избираме?” Отговорът е, че почти 80 % от гласоподавателите в България не знаят кого избират. Ние знаем само това, което ни казват. Ако, първата стъпка е знанието, то втората е нагласата. Имам ли вътрешното убеждение, че този избор е важен за мен, че е важен за семейството ми, за общността в която живея  и за държавата ми (йерархията е в този ред) – тогава ще искам да гласувам.

ВД: И какви са нагласите на българина? Важни ли за него тези избори?

Ами да ви кажа честно, дори аз, който се занимавам с това от години не съм сигурен дали са важни. Не съм убеден. А какво да кажем за хора, които не се интересуват от политика, представете си как те ще бъдат мотивирани да гласуват. Защото ние, не всички, сме наясно с правомощията на хората, които избираме. За какво ги избираме? А и постоянно се чува какви манипулации се правят. Не само в изборния ден, ами и месеци преди това. И ти си задаваш въпроса “За какво да гласувам аз, когато в съседната махала ще купят гласовете на 50-60 души?”. Тоест, тази втора връзка – осъзнатото действие,  дали трябва да го направя или не трябва – също стои под въпрос. И третата стъпка за да направиш избора си е умението да отидеш на съответното място и да извършиш процедурата на гласуване. Това също никак не е лесно, а и нямаш алтернатива. В повечето нормални страни имаш възможността да седнеш пред компютъра и да гласуваш от къщи, а изборния процес може да продължи няколко дни. Тук нямаш тази възможност.

ВД: Още повече се затруднява и гласуването заради изключително дългата бюлетина. Това оказва ли стресиращо влияние върху избирателите?

Да, абсолютно стресиращо. Просто, хората не знаят как да се оправят с тези огромни чаршафи. И не само това – ами става бавно и трябва да се наредиш на една много голяма опашка и да чакаш 30-40 минути, за да можеш най-сетне да гласуваш. Тоест, и третата стъпка – това да отида и да го направя – е проблем. Така че, ето как тези иначе простички три стъпки на избора са максимално затруднени у нас и затова повече от полвината избиратели просто няма да отидат до изборните секции. Общо взето, на избори в България е като да ловиш черна котка в тъмна стая.

ВД: За да обобщим, най – важното, когато правим своя избор е да знаем какво избираме и да притежаваме вътрешното убеждение, че трябва да го направим. И разбира се, умението и мотивацията да го направим.

 Да, точно така. И това умение за правене на политически избори трябва още от детството ни да бъде възпитаваноно. Че този избор е важен и че държавата ще направи всичко възможно, за да помогне той да се случи по най-добрия начин, като дава достатъчно информация и спира манипулациите във всички техни варианти. Защото сега за да гласуваш у нас са ти необходими време,  много усилия и ентусиазъм, и много идеализъм.

До следващите избори трябва да се направи поне нещо, всички тези стъпки да бъдат облекчени. По света, тези начини са измислени и трябва да накараме нашите политици да го направят максимално бързо.

Понякога си мисля, че поставяйки ни толкова години пред подобни затруднения, някои от политиците у нас го правят с единствената цел да откажат обикновенния човек да гласува. Така ще останат само партийните членове и купените избиратели. И всичко ще е предварително ясно. Мисля, че не бива да им позволим да сторят това.

Милост за образованието

Отново е петнадесети септември и отново е първия учебен ден. Два пъти годишно - на тази дата и на 24 май  всички говорят за училището, за образованието, спомнят си съучениците, първите учители и тези, които са им помогнали да станат това, което са. Объркани първокласници стиснали огромни букети подтичват гордо след не по-малко стресираните си родители. Пъпчиви тийнейджъри с нахакано притеснен вид, крият по една роза зад гърба си за де не ги вземат съучениците им за натегачи. Учителките, облякли най-новите си дрешки, купени с последното от летните заплати, с привидно ентусиазиран вид любезно си честитят новата учебна година с надеждата да я „избутаме някак си”.  Училищните дворове са преметени, драсканиците по стените забърсани, а домакина на училището отново е извадил менчето и пиринчения звънец с панделката... Изобщо празник.

Едва ли има друга страна в света, която да има такива празници и традиции свързани с училището. И едва ли с толкова закъсало образование. И не само заради мизерните средства от бюджета, най-ниските не само в ЕС.


Смъртта на свещената крава.

Отдавна отмина времето, когото можехме да се гордеем с  образоваността си и образованието си. И когато хорово се чуваха възмутени възгласи: „Не пипайте образованието ни, то е най-доброто в света”.  Ситуацията сега е почти драматична, на границата на хуманитарната криза. Защо?

Съдете сами

•     41% от българите са функционално неграмотни според последния доклад на Европейската комисия за напредъка в образованието (април 2011 г.), при средно за ЕС 20%. Въпреки, че над 80% от учениците у нас завършват средно образование ?! Годишната издръжка на един ученик у нас са около 650 евро при 3000 евро средно за ЕС. Парите са такива не само за „старите членки”, но и за Полша и Латвия, които не са много по-богати от нас.
•      Имаме най-високия процент насилие между учениците (bullying)  –25-27% при средно за ЕС 17%. Това е една от най-сериозните причини за самоубийствата при деца, където водим в световните класации (50-60 деца всяка година у нас отнемат живота си сами).
•     Най-застаряващия преподавателски състав – 36% от учителите са на възраст над 55 г. и едва 12% под 35 години. И „най-измислената” система за кариерно развитие на учителите, която просто гони всеки млад учител далеч от училище.  
•     Държавата отказва равното право на образование (гарантирано от Конвенцията на ООН за защита правата на децата) на повече от 1/3 от децата на България, защото те учат на двусменен режим, а това ограбва цяла година от полагащото им се безплатно образование до 16 годишна възраст.  
•     Единствено в у нас (и в някои страни от бившия СССР) съществуват училища където на едно място се обучават и „възпитават” деца от 5 до 19 годишна възраст, а учителите преподават средно 2,3 предмета в две или три образователни степени. Близо 20% от мизерните средства за образование се „губят” по най-различни схеми – чрез записване на „мъртви души”;  общински поръчки, за консумативи и ремонти;  изхранване; лекторски часове и пр.
•    Изключително слаб образователен мениджмънт. Повечето от директорите са самоуки управленци и който както може се оправя. И далеч не всички успяват – през миналата година са напуснали или са уволнени около 500 директори (от 2600 училища в страната).  
•     Училищата в големите градове са най-претъпканите сгради. В място строено за 300 – 500 деца учат по 1500 – 2000 ученици при мизерни хигиенни и здравословни условия, без достатъчно аварийни изходи и автоматични противопожарни системи, обезопасени дворове и места за разходка. 62% от малките ученици никога не стъпват в тоалетната докато са в училище и стискат?!
•    Липса на какъвто и да е стратегически подход (и ниво на компетентност) от страна на вишестоящите в МОМН. За последните 4 години са написани два проекто-закона, три стратегии и една концепция за развитието на образованието. Но никой не предвиди, че тази година стават ученици 3000 деца повече от миналата, а няма нито едно новопостроено (или ремонтирано старо и неизползвано) училище. 

    Да продължавам ли? Сигурно няма нужда, защото всички знаем или сме чували за това. Странно обаче защо си мълчим. Защо не само управляващите, но и опозицията (на която нали това и е работата) мълчат и са забравили, че за да се справи една държава с кризата са необходими инвестиции в две основни области – инфраструктурни проекти  и образование. У нас обаче се прави само първото. Или защото там са големите пари (и принадена стойност) или защото те самите не са си доучили. Или и двете!

Вечните интереси.

Вече не се чудя защо не се обръщаме към утвърдените в света критерии за ефективност на образованието (писал съм преди за това тук), а се опитваме постоянно да измисляме нови неща с които само реанимираме покойника, но временно. Макар и зле финансирано, в образованието има много и различни интереси, които блокират каято и да било смислена реформа. Крайно време е да ги извадим на светло и посочим с пръст, защото докато те (и носителите им) съществуват, промяна няма да има и никакви компромиси няма да ни спасят:
На първо място са просветните издателства. Безплатните учебници (а и не само те) са си твърд годишен приход без каквито и да е инвестиции. Просто всяка година завъртат печатарските машини със старите плаки и на най-евтината хартия слепват „новите” учебници, така, че да се разпаднат след второто отваряне (как иначе ще се купуват нови). По закон на всеки 4-5 години трябваше да се ревизират учебните стандарти и планове, но това би означавало нови учебници, нови поръчки и търгове, нови хонорари за автори, лобисти и пр. което здравата би орязвало печалбите на съответните издателства. Затова вече повече от 10 години се блокират всички опити за промяна. Как? Като „убеждават” съответния чиновник в МОМН от който зависи това.
На второ място са учителските синдикати и особено един от тях с дълга тоталитарна история. След като провалиха с некадърността си  най-голямата учителска стачка в историята на България, те рискуваха да останат без последователи (и без средства). Затова с огромен ентусиазъм се включиха в съчиняването преди две години на т.н. „система за кариерно развитие на учителите”. Защо? Защото така получиха йезуитските лостове с които срещу дребни надбавки върху заплатите на учителите да ги държат в подчинение. Тази „система”  беше временна и трябваше да се промени още в началото на 2010 година, но си остана постоянна и несменяема.
На трето място са „успешните” училищни директори, обединени в т.н. „Съюз на работодателите в народната просвета”. Това са дългогодишни управленци на големи училища, генериращи добри приходи от делегираните бюджети. Успешността им се състои главно в това, че успяват да натъпчат по 2000 ученика в училище и по 30 деца в клас, противно на всякакви хигиенни и хуманни норми. Така гарантират малко по-високи заплати за учителите (да си мълчат) и добри доходи за себе си. Именно тези директори се противопоставят с „нокти и зъби” на всички опити за оптимизиране на сградния фонд на училищата и разделянето на училищната система.
На четвърто място  са част от чиновниците на държавно, областно и общинско ниво, които се занимават с образование. Именно се „занимават”, защото в повечето случаи нищо не разбират от него. И за да прикрият собствената си некомпетентност са готови да бойкотират всяка що годе приемлива идея. Как? Ами като отлагат, правят безкрайни „съгласователни” съвещания и обсъждания, пишат стратегии, огромни и неизпълними стандарти, крият всичко което не им изнася и пр. подобни административни хватки. Така уж се върши работа, а резултати няма. Помислете само – сроковете за всички образователни промени бяха отлагани десетки пъти през последните години - до следващата концепция или проект, в която куп стари изтъркани идеи се представят като „чисто нови”.
Със сигурност това не са носителите на всички корпоративни интереси, които от години блокират всяка реформа и дори реформистка мисъл в образованието. Но са най-вредните.

Какво да се прави? Може да ви се стори срано, но има неща,които могат да се направят сега и веднага, стига някой да има политическата воля и компетентност да го стори. Изреждам ги така както биха могли да се случат във времето.

Бързите решения


1. Промяна във финансирането. Делегираните бюджети бяха въведени набързо и недообмислено, като отмъщение след стачката на учителите. Те бяха сбъркани още при създаването им, защото парите вървяха след учениците, а за първостепенен разпоредител бяха определени общините. Докато в повечето страни от ЕС това става чрез т.н. „ваучерна система”, където парите вървят с учениците, контролират се от родителите и се управляват от банките. Така родителите пряко се ангажират в управлението на училището (може дори с т.н. „образователни договори”), то става първостепенен разпоредител на бюджета си, а банките следят за какво отиват парите. Общината е само надзорник, както и настоятелството. Това може да стане само за няколко месеца и ще се спасят много от отклонените от образованието пари, ще се спести от чиновнически заплати, а родителите ще се почувстват съмишленици. Предварителните вложения са малко, а ползите много. Но и противниците са много, защото няма да остане за крадене.
2. Оптимизация и разделяне на училищната система. Когато стане въпрос за претъпканите училища в големите градове, липсата на класни стаи, невъзможността да се въведе целодневно обучение или различни извънкласни дейности обикновено се казва: „Няма сгради затова е така”.  Това обаче е опашата лъжа. Сгради има. За разлика от детските градини, малко от училищните сгради бяха продадени от общините. Те са си тук, но са празни. Само в София са над десет, част от тях в идеалния център. Пустеят и се рушат. Но има и други - поддържани и много малко използвани. Това са сградите на т.н. професионални гимназии в които постъпват все по-малко деца. (Причините за  колапса на професионалното образование е друга огромна тема). В тези сгради има празни и затворени етажи, дворове, игрища, работилници и пр. Обикновенно държавата додава за да си плащат издръжката. В София пред закриване са над 20 професионални гимназии. Какво пречи тези дето са ненужни да се закрият, а останалите да се съберат заедно. Така ще останат десетки празни и функционални сгради в които децата ще могат да учат в нормално училище.Ще отнеме не повече от шест месеца и ще спести пари. Да, ама не. Как ще си пълним тогава училищата и бюджетите за сметка на децата и родителите.
Същото се отнася и за чудовището наречено Средно общообразователно училище (СОУ). Не зная на кой болен мозък му е хрумнало да събира деца от 4-5 възрастови групи в едно пространство, да кара учителите да преподават в 2-3 различни образователни степени. На никой във възрожденска България и след това, когато образованието е било на почит не би му и хрумнало да събере класното училище с гимназията или занаятчийското училище. Много от колегите с по-голям опит смятат, че сриването на авторитета на училището и учителите започна именно със СОУ. Аргументите за запазването им и сега са, че в малките градове, няма ресурси за повече училища и това пести пари. Нищо не пречи в тези случаи СОУ да се превърнат в образователни комплекси (като в Португалия, например) с едно домакинство, но с различна територия и управление. Какво по нормално от това да имаме отново начално и основно училище, гимназия и техникум? Не струва пари, ще се открият повече учителски места, децата ще са на съхранено място и няма взаимно да предават лошите си навици. Защо не се прави? Виж по-горе.
3. Частната инициатива. Когато у нас се появява класното училище не е имало българска държава и то разбира се е било частно. По-късно пак е частно, но управлявано от общинското настоятелство. Такива са и църковните училища, голяма част от гимназиите и лицеите. Може би някой ще каже, че тогава образованието ни не е било качествено за времето си? Едва ли. С това образование ставаме известни в цяла Европа. После всичко става държавно, защото днес и т.н. общинското училище пак си се финансира от държавата. И когато държавата закъса, тя най-напред взима от децата и образованието.
Защо сега се страхуваме от частната инициатива в образованието (средното и професионалното) и не я подпомагаме? И даже въпроса е не само до преференциите (данъчни, организационни), а и до конституционно полагащата се държавна издръжка, която се формира от парите на всички ни. Защо тогава не позволим на бизнеса да инвестира в децата ни? Така ще се разтовари напрежението в държавните и общински училища, ще се появи конкурентна образователна среда. Има поне дузина истински български предприемачи, които биха го направили веднага, стига да им се позволи и не за да печелят.  Знаете ли, че има такива, които дори строят нови училищни сгради.

Всичко това може да стане за няколко месеца. Единия от аргументите който чувам е, че ЕС не би разрешил държавна субсидия за частна инициатива?!  Но във цяла Европа е така. Дори има страни (Белгия, Дания), където няма други освен частни училища и държавата се грижи за тях. Познайте, кой дава подобни „смислени отговори”.
4. Външното оценяване. Казват, че еволюцията е резултат от обратна връзка. Полезните промени и резултатите от тях са движили и цивилизацията. Колкото по-точна е информацията за резултата, толкова по ефективна е промяната. Банални истини, но те не важат за нашето образование. Защо? Защото ние нямаме оценяване, а стъкмистика. И преди съм писал за тази абсурдна система при която първо правим тестовете и матурите, а после поставяме критериите за оценяване. Кого лъжем така? Нямам отговор, защото в края на краищата има независими изследвания (като PISA например), които ни показват как постоянно се сриваме в класациите. Но докладите от тези изследвания ни дават и необходимите начини на справяне. Мислите ли, че това у нас се взема предвид както направиха в Германия, Латвия или Полша? Не разбира се. Новата „хрумка” на най-високо ниво е да накараме учителите да назубрят критериите за оценяване и по тях да тренират учениците си така, че като дойдат от PISA след година да са готови. Пак се опитваме да прекараме системата, само дето „умниците” от МОМН не знаят, че от PISA мерят не назубрени знания, а развиващи се способности.
Какво да направим? Да променим изцяло външното оценяване така, че за учениците да е анонимно, със случайни извадки и да мери не знания, а степен на развитие на способностите. И това да се прави не от МОМН (нали си ги представяте как мерят сами себе си), а от независима институция. В повечето страни това са обществени самофинансиращи се институции независими от държавата, зад които стоят хора на които обществото има доверие. (В Тунис например, това е армията.) Може да стане за няколко месеца и ще спести куп пари. Защо не се прави? Тук липсата на компетентности е водещата причина.
5. Промяна на държавните образователни изисквания. За неспециалистите, които четат това (и още не са се отвратили) ще поясня, че зад обучението по определен предмет и в определена училищна степен  стоят най-напред едни общи изисквания включващи целта на обучението и резултатите, които трябва да бъдат постигнати, наречени Държавни образователни изисквания. След това на базата на тях се прави учебна програма в която са разписани темите, знанията и уменията, които трябва да се усвоят, междупредметните връзки и пр. По тези програми учителите си правят годишните тематични разпределения и по тях се пишат учебниците и учебните помагала. Проблема е, че всичко това се прави от хора, които са тесни специалисти (и разбира се пристрастни) по определен предмет. И няма значение дали са университетски преподаватели или учители. Всеки дърпа чергата към себе си. Резултата – куп безкрайно скучни и  ненужни знания, които отвращават децата от училището. Пример, който със сигурност ще влезе в учебниците – гилдията на математиците въведе преди десет години неизвестните числа в първи клас, макар, че те предполагат мислене с абстрактни операции, нещо което децата придобиват едва около десетата си година (виж Жан Пиаже и теорията му за умственото развитие). В резултат, учителите дресират децата да ги решават без да ги разбират. Мислите ли, че това е премахнато от обявеното прочистване на учебниците? Не, разбира се. Подобни примери много. Впрочем наше представително изследване сред учителите показа, че 83% от тях смятат, че  учебното съдържание  не отговаря на възрастовото развитие на децата, а 87%, че е трудно и неразбираемо.
Какво да се направи? Първо да се постигне консенсус какво е най-важното на изхода на всяка образователна степен. Т.е. какво едно дете трябва да знае и умее след четвърти клас, например. Не е трудно, такива критерии имат както другите държави, така и международни. Можем да взаимстваме от тях. След това на базата на това да изградим учебно съдържание, така че за 80% от децата да бъде разбираемо и усвоимо.  То трябва да има различни нива на трудност за да могат различните деца да се придвижват по него със своето собствено темпо и да допуска интеграцията на децата със специални образователни потребности и справянето с обучителните затруднения. Крайната оценка трябва да се даде от специалисти по възрастово развитие, а програмите да бъдат ексепериментално тествани. Срока за това е по-дълъг: 2 до 3 години, но може да се започна веднага. Защо се прави отново по „старите изпитани методи”? Въпрос на компетентности и интереси.

Трудните решения.


Освен горните, да ги наречем лесни решения, които могат да бъдат взети веднага, без допълнително финансиране и кой знае какви усилия има и трудни, без които не можем да се справим в бъдеще.
1. Учене през целия живот и образователен кодекс. Европейския образователен подход е визиран в т.н. Лисабонска стратегия в която не се говори за образование изобщо, а за „учене през целия живот” (приета 2000 г.). Съмнявам се, че на повечето наши политици и образователни чиновници това им говори каквото и да било. Ако им говореше, за повече от 10 г. щяха нещо да направят, а не да сме на последното място в Европа по включеност на възрастните в ученето през целия живот – 1,4% срещу 10% средно за ЕС !?
И една от причините за това е, че образованието у нас е парцелирано на сфери на интереси. Имаме три закона (за висшето, средното и професионалното образование) и десетки подзаконови актове които взаимно си противоречат. Няма никакъв общ подход за това как един човек преминаващ през различните стадии на своя живот може да продължи образованието и кариерата си. Няма и стимули за това. Всеки се е „закопал” в градинката на собствените си интереси и гледа да извлече повече максимални дивиденти за себе си (влияние, власт, пари ....)  Ето защо вместо да отиваме към общ образователен кодекс (както се прави дори в съседна Румъния), ние продължаваме да се опитваме да правим отделни закони за различните образователни степени, необвързани помежду си и запазващи статуквото. Така разбира се, няма да помръднем и крачка напред.
2. По-малко държавни политики и повече училищни. Когато представих проекта си за замяна на огромния закон за средното образование и правилника за неговото прилагане (още по-огромен) с рамков кодекс за образованието (лятото на 2009 г.) на Йорданка Фандъкова, тя ме покани  да го направя в нейния екип когато стане министър. Аз се съгласих, но попаднах в тресавището на чиновниците. Те през цялото време ми обясняваха как нещата не могат да станат защото искаха всичко да е под контрол, разбирай техен. Така идеите постепенно се изродиха и вместо общи нормативни актове, които задават само основните принципи и норми в образоването се нароиха огромни подзаконови такива, които едва ли някой смогва да изчете. Проекта за новия закон за средното образование заедно с прилежащите стандарти в момента е повече от 600 страници и продължава да нараства ?! Така хватката върху училищата не само няма да се разхлаби, но ще се затегне още повече. Защото става дума за контрола без който съществуването на чиновника става безсмислено.
А в същност трябва да направим обратното. Държавата да определи своите приоритети за които си плаща (чрез държавната издръжка), да постави общите принципи и норми задължителни за детското развитие, да създаде механизмите за контрол и оценка и да даде свободата училищата и местната общност сами да го постигат, чрез конкретни училищни политики. Просто и ясно. Но трудно постижимо в следващите години защото нямаме подготвения мениджмънт, защото не сме се преборили с образователната мафия във висшето образование (друга голяма тема) и чиновническото мислене в средното.
3. Обществения контрол върху системата на образованието. Когато училището (наречено гимназион) е възникнало преди около 2500 години в древногръцкия полис, то е имало за цел да възпита децата в ценностите на обществото чиито граждани ще бъдат след време. И обществото стриктно е следяло как се случва това. (Затова впрочем в древността е имало повече осъдени философи, отколкото тирани). Така е било и в българското възраждане. Даскала е трябвало да покаже какво са научили децата пред целия град или село, които са го наели. Днес обаче, общността е толкова отделена от училището, че дори не се интересува какво се случва там.
Да се върне обществения контрол върху образованието означава по-голяма ангажираност както на родителите така и на местната общност. Те трябва да имат правото да оценяват (например чрез 360⁰ атестационна процедура) директорите и учителите,  начина на преподаване, учебните програми и изисквания. Трябва да имат правото (и задължението разбира се) да контролират разходите и да събират повече средства за училището. И биха го правили, ако системата на просветата изградена в този си вид през тоталитарните режими, допусне това.  Но това няма как да стане в обозримо бъдеще.

Вместо заключение


Ако сте имали търпението да прочетете всичко това, сигурно вече имате и много въпроси, възражения и дори вероятно ви се иска да ме наругаете за нещо.  Повярвайте ми, дори това последното ще ми хареса много повече от мълчанието което сега е обгърнало българското образование и нещата, които се случва в него. Трябва да спрем да мълчим, иначе нечистоплътните и некомпетентни хора които сега управляват много негови сфери, ще продължат да упражняват болните си амбиции за сметка на нашите деца.

Възпитанието и жизнения стил

  

Вчера една моя позната, потресена от случилото се в Норвегия, не можеше да повярва, че „толкова нормално изглеждащ човек” може да направи такова нещо. Питаше ме дали това е „човешката природа” и дали всеки човек може да се превърне в убиец на невинни.

Не зная дали бях достатъчно убедителен в отговорите си. Аз не вярвам в експеримента на Милгръм (в класическия му вариант) и още по малко бих се съгласил с Ломброзо и Фери за “reo nato” (родения престъпник). Винаги съм смятал (и нищо все още не ме е разубедило в това), че човек онаследява определени темпераментови и поведенчески особености, но неговата ценностна система и социални нагласи се изграждат в жизнения опит под натиска на така наречената „субективна норма”, където най-голямо значение разбира се, имат значимите възрастни (най-често родителите). С тяхна помощ още от най-ранното си детство, ние си създаваме представа за това кои сме, кои са другите около нас, кои са най-значимите неща в живота ни, как да живеем с другите хора. Така формираме един значим набор от социални нагласи – мнения, стереотипи, модели за поведение, които ни помагат да се ориентираме в сложния свят около нас.

Но нашите основни представи могат често да бъдат ограничени или погрешни. Повечето от тях ние сме формирали когато сме били много малки и по-това време нашия ограничен опит често ни е подвеждал да правим погрешни преценки и обобщения. За съжаление много от детските ни представи и до днес ръководят нашия живот. Определено не бихме искали това да се случи и с децата ни. Затова е добре да познаваме факторите, които допринасят за формиране на житейските им представи. Осъзнали този факт, ние ще сме в състояние да влияем позитивно върху детското поведение. Доста по-позитивно от това, което са правили нашите родители.

Четири са основните фактори които влияят върху жизнения стил на децата ни:

1.       Семейна атмосфера и семейни ценности.

Най общо казано, моделът на човешки отношения, съществуващ между родителите, се нарича семейна атмосфера.  Тя може да бъде конкурентна или кооперативна; приятелска или враждебна; авторитарна  ли демократична. Семейната атмосфера осигурява модел на човешки отношения за децата ни.

От своя страна семейните ценности често обясняват сходството между деца и родители. Ако всички имат  спортни, музикални или академични дарби, тези интереси могат да станат семейни ценности. Членовете на семейството осъзнават част от тях,  но други могат да останат скрити, дълбоко заровени зад защитите ни. Парите, бизнеса, трудолюбието, ученолюбието са  лесно познаваеми, докато стремежа към власт, насилие, контрол или успех на всяка цена, най-често са  неосъзнати подбуди, за които не се говори и не се демонстрират.  Това обяснява защо обикновенноо съседите и дори роднините на насилниците казват: „Той беше толкова добър, тих, скромен. Не може да е той?!”

Децата не могат да останат неутрални спрямо ценностите на които семейството държи и всеки трябва да реши сам дали ще се  съобразява с тях. В семейство където религията е ценност, едно дете може да прегърне вярата, докато друго може да стане атеист. Но за да бъде дадено убеждение семейна ценност, то трябва да се споделя и от двамата родители. Ако в едно семейство майката вярва, че висшето образование е ценност, а бащата, че е губене на време и пари, децата сами трябва да решат кои идеи ще приемат и кои ще отхвърлят.

Често „войната за семейните ценности” се превръща в начин родителите да доказват себе си един пред друг. Тогава децата най-често ги отхвърлят, като нещо безсмислено, което ги е тормозило в детството. Така най-лесно посягат към ценностите в другото близко обкръжение – това на приятелите, а те могат да бъдат какви ли не ...

2.       Полови роли

Половите роли демонстрирани от родителите са модел за поведението на децата. От майките и от бащите си те разбират какво се приема за мъжки и какво за женски роли. Майките изграждат емоционалната интелигентност на децата си (умението да възприемат, оценяват и управляват своите емоции и тези на другите), а бащите тяхната асертивност (умението да демонстрират своето самоуважение и да проявяват уважение към другите). Децата основават нагласите си спрямо противоположния пол като наблюдават поведението на собствените си родители. Момче израсло в семейство в което майката е унижавана е много по-възможно да стане в бъдеще сексуален насилник.

3.       Семейната система

Позицията на детето в семейството зависи от неговото място сред братята и сестрите му. Всяко дете има различна позиция в семейството и възприема всяко събитие от собствената си гледна точка. Семейната система се обяснява с връзките между членовете й и семейната конфигурация влияе върху различията между децата. По-голямото дете в семейството например, вижда нещата по по-различен начин в сравнение с по-малкото.

Съперничеството между децата в семейството е друг важен фактор за личностно развитие. В резултат на това някои от децата успяват а други не. Децата обикновено се влияят по-силно от брат или сестра, които се различават по нещо от тях. Съревнованието между децата влияе силно върху формирането на личностите им.

Всяка позиция определя собствена характерна линия на развитие, убеждения и нагласи. Много е важно да се опитате да разберете психологическата позиция на всяко от децата ви: някои  първородни деца не могат да задържат позицията която заемат и по-малките отказват да бъдат в подчинена позиция. Ако едно момче е родено след едно или две момичета или най-голямото дете в семейството е момиче, а другите  момчета, тази позиция винаги влияе върху начина по който се отнасят към тях и следователно върху техните възгледи.  Друг  фактор, който влияе върху  детската  позиция е възрастовата разлика между децата. В семейство, където разликите са по-големи на най-малкото дете може да се гледа като на единствено. Нямате представа колко често съм чувал: „Двете ни деца са толкова различни, а сме ги възпитавали еднакво?!”

Мястото  на  децата  в семейството може общо взето да се опише със следните характеристики:

Първородното дете за известно време е единствено, но след като се появи второто то може да се почувства "детронирано". Детето продължава да изисква цялото внимание на околните и се стреми да поддържа тази позиция на всяка цена. Когато е невъзможно това да стане с добро поведение, то може да опита да получи признание по някакъв друг начин.

Второто дете често се конфронтира с първото, което по право е водещо. То може да се чувства подтиснато поради невъзможността да се изравни с по-голямото. Затова  понякога се опитва да се изяви като стане нещо повече от брата или сестра си - по-агресивен или по-пасивен; по-зависим  или по-самостоятелен и пр.

Ако в семейството се появи и трето дете то може да бъде в неблагоприятна позиция, но може и да стане „тиранин”. Такова дете е склонно да превръща в предимство положението си на най-малък, най-слаб или най-несръчен в семейството - все позиции, които могат да изискват внимание и обгрижване. Най-малкото дете може да търси  своето място с различни средства, например  превръщайки се в "клоун" на семейството или с открито непокорство.

Ако детето е единствено то живее през най-важните, формиращи го години сред хора, които са по-големи и по-опитни от него. Такива деца изграждат отличителен стил на поведение, който им осигурява успех сред възрастните - очарователни, интелигентни или, ако нещата се объркат - стеснителни и безпомощни. Те се чувстват като по-специални деца, имащи право на собствено мнение.

Важно е да се знае, че тези позиции в семейната система, могат да влияят върху индивидуалното личностно развитие, но не и да го определят директно. Всичко зависи от това, как ние ще се отнасяме с децата си.

4.       Методи на възпитание

Друг важен фактор влияещ върху жизнения стил на детето са родителските нагласи и поведение както спрямо децата така и между самите родители. Те могат да изберат авторитарен, либерален или демократичен стил на възпитание, но могат да бъдат и непостоянни, често колебаещи се между тези стилове. Родителите могат да са съгласни един с друг по отношение  методите  на възпитание или напротив, постоянно да спорят и да си противоречат.

Нашето собствено личностно развитие влияе и на  поведението ни като родители. Например, ако ние сме убедени, че трябва да сме най-добрите, можем да се превърнем за децата си в символ на желан житейски статус. Ако пък се съобразяваме само със собствените си желания,  можем да се опитаме да превърнем децата си в послушни изпълнители или да изискваме от другите да задоволяват техните капризи.

В отговор на изброените основни влияния (семейната атмосфера и ценности, половите роли, семейната  система и методите на възпитание) децата изграждат своите социални нагласи и дългосрочни цели. Ако те са в състояние да постигнат тези цели с конструктивни действия, то ще са в разбирателство с родителите си. Но ако не успеят, могат да се превърнат в проблемни деца, защото лошото поведение ще бъде единствения начин чрез които ще се стремят да си осигурят добро място в живота и то на всяка цена.

Децата с лошо поведение са неуверени в себе си деца. Те се чувстват отхвърлени от другите и постоянно се стремят да им докажат, че и те са значими личности. Да вземем за пример момче което се стреми да бъде първо във всичко. Това обаче не винаги  му  се  отдава и то започва да става неуверено в себе си. Може би причината за този стремеж е, че много държи другите да го забележат, т.е. стреми се да спечели вниманието им. Или пък се бори за власт, а първенството дава такъв статус. Друга причина е възможността да отмъсти на някой които според него не го зачита достатъчно. Възможно е това момче да зареже всичко и поведението му да стане неадекватно. Дезадаптивното поведение може да се проявява както в активна, така и в пасивна форма. Такива деца могат да претендират, че са добри, докато в действителност поведението им е неприемливо. В същност доста неуверени деца показват "добро" поведение (подмазват се, доносничат) с  цел да получат някакво предимство пред другите.

"Добрият" родител

Едно от най-големите нещастия за едно дете е да бъде отгледано от "добър родител". Тези родители са така ангажирани с децата си, че постоянно се раздават заради тях. Превръщат се в слуги на своите деца: проверяват станали ли са на време, облекли ли са се правилно и пр.  Постоянно ги поучават с реплики от рода на: "Бъди добро момче", "Облечи си палтото", Научи ли си уроците". Те си пъхат носа във всяко действие на детето. Прибирането от училище носи нов изблик на безпокойство: "Къде ходиш толкова време?", "Дай да ти видя бележника?", "Бързо се преобличай!", "Изяж си яденето!"

"Добрите родители", разбира се винаги са с добри намерения. Въпреки това тяхното поведение постоянно ограбва детското самочувствие и самостоятелност."Добрият  родител" изземва отговорността за всичко което неговите деца правят вярвайки, че успеха им зависи само от неговата компетентна намеса. Тревожейки се за това "какво ще кажат другите", той ограничава  детската отговорност (така детето ще се "научи на ред и  дисциплина"), вместо да го остави да се учи от собствения си опит. "Добрият" родител предпазва децата си от всички последствия и от правенето на реални избори и самостоятелни действия. И това е така защото поддържането на детската зависимост , ги кара да се чувстват значими. Така без да искат те подготвят бъдещето на детето си като „лузър” или социопат.

За съжаление подобен родителски модел се подкрепя от общественото мнение. Обществото прекалено загрижено за грешките на своите членове е майстор по обезкуражаване.

Ако вярваме в демократичния подход на възпитание и се стремим да се отнасяме с нашите деца като с равни ние трябва да им позволим да вземат самостоятелни решения и да се учат от  техните последствия (разбира се като изключим опасните ситуации). Просто трябва да повярваме, че децата най-добре се учат от собствения си опит.

В контраст с "добрите", „нормалните” родители, се грижат повече за изграждане у децата си на чувство за отговорност и на самоуважение, отколкото да се интересуват от мнението на околните. Отговорните  родители предоставят на децата си реални избори и им позволяват да се учат от последствията на своите решения. Така те отрано разбират кое е добро и зло, приемливо и неприемливо. Изграждат своите ценности и цели в синхрон с останалите и по-лесно се адаптират към средата и живота на възрастните.

А другите ...

А може би така се става Андреас Брейвик?

Трудните деца - това което знаем или не знаем за тях

Не ви ли се струва, че когато казваме, че едно дете е трудно, всъщност имаме предвид, че ние не успяваме да се справим с неговото възпитание? Много родители и учители си мислят точно така. Дори се страхуват да говорят за това, защото така ще си признаят, че не се справят. И предпочитат да прехвърлят проблема върху нещо друго: наследствеността („Той си е такъв” или „Крушката не пада по-далеч от дървото”) ; другите („Такова му е възпитанието”); различията („Те всички ..... са си такива”) и пр.

В същност трудни деца наистина има. Има деца с обучителни  затруднения, хиперактивност, проблеми с емоциите, устойчивостта и пр. Израстването на психиката става по подобие на тялото. Често непропорционално – едно развитие изпреварва другото: интелектуалната зрялост, емоционалната; социалната ориентация, уменията за комуникация, сексуалното влечение ценностната ориентация и какво ли още не. Психолозите обикновено наричат това акцентуация на характера и се отнасят към нея като част от развитието. Над 80% от децата и юношите развиват някаква акцентуация, най-често скрита и след това без проблем я компенсират с израстването. Но има и случаи, когато това не става от само себе си и тогава трябва да се намесят специалистите.

Но как да преценим, че детето ни наистина има нужда от помощ и че не си въобразяваме, че не можем да се справим. Ето ви един малък въпросник, който донякъде замества въпросите, които един специалист по детско развитие ще ви зададе. Оценете всяко от твърденията по долу  по следната скала: 0 = няма такъв проблем, 1 = има умерен проблем; 2 = има определен проблем; 3 = проблемът е изключителен.

1. Детето ми има сериозни трудности в обучението.
2. Често трудно разбирам поведението на детето си.
3. Често се нервирам, когато общувам с детето.
4. Чувствам  се виновен/а, че не се справям като родител.
5. Мисля, че поведението на детето ми, затормозява взаимоотношенията в семейството.

Сега обработете въпросника по следния алгоритъм:

• Ако имате една оценка от 3 точки и общ резултат - 3-5 точки, това означава, че детето ви има някои специфични затруднения.
• При 2-3 въпроса с оценка  3 и общ резултат от 6 -12 точки, това означава, че детето ви наистина може да бъде наречено трудно.
• При 4-5 отговора на които сте дали 3 точки и общ резултат от 13 или повече точки, детето ви е  много трудно и е наложително да потърсите квалифицирана помощ.

Но как изглежда едно трудно дете? Какви могат да бъдат проявите и как можем да им повлияем?  Разгледайте следните описания и се опитайте да откриете дали вашето дете отчетливо отговаря на някое от тях:

1) свръх активни - много активни, неспокойни, възбудими, винаги „на педали”, никога не се уморяват;  лесно изпадат в състояние на свръхстимулация;  импулсивни, неконтролируеми, могат да бъдат агресивни, мразят да ги ограничават.

2) разсеяни -  затруднена концентрация и честа липса на  внимание, особено ако не са заинтересувани; невнимателни, отнесени,  замечтани, често забравящи за правилата и обещанията.

3) експулсивни  - силни и ярки реакции, независимо дали са нещастни, ядосани или щастливи.

4) непредвидими – никога не е ясно кога са гладни или уморени; имате постоянни конфликти за хранене или за лягане; често се будят нощем; настроенията им бързо се сменят;  имат добри и лоши дни без очевидна причина.

5)  слабо  устойчиви – често се инатят, дразнят се и се заяждат, плачат, капризничат и се сърдят, когато искат нещо стават безмилостно настойчиви докато не получат това което искат; могат да имат дълги периоди на избухливост.

6) с нисък праг на чувствителност (физически не емоционално) - изострени усещания за светлина, цветове, звуци, миризма, тактилно докосване или температура (не непременно към всички); творчески настроени, но със силни и необичайни изисквания, които изглеждат странни; обличат се така, че да правят впечатление и не приемат чуждо мнение за начина си на обличане; придирчиви в храненето – много неща не ядат и не харесват; свръх стимулация от ярка светлина, силна музика, миризма или вкус; отказват да се обличат топло, когато времето е студено или се навличат, когато времето е горещо.

7) не обичащи промените - срамежливи и затворени при запознанства с нови хора, не обичат новите ситуации; сърдят се, плачат и протестират, ако ги принуждават да промени нещо.

8) неадаптивни - Имат проблеми със смяната на стереотипите и промяната на дейността; ригидни - когато свикнат с нещо, трудно се отказват от него – дрехи, храна, среда и пр.

9) често са в лошо настроение - По принцип изглеждат сериозни и дори раздразнителни, не показват че им е приятно или се чувстват добре, мрачни.

Когато става дума за отчетливи съвпадения, бъдете сигурни, че не си въобразявате. Няма нищо по-страшно от това да приписваме въображаеми проблеми на децата си, поради нашите страхове и притеснения. Ето защо срещата със специалист е повече от наложителна. Но преди да направите това, най-добре освободете се от страховете. Защото:

1) Трудите деца са нормални. Те нямат тежки емоционални нарушения, не са психично болни и не са с  мозъчни увреждания. От медицинска гладна точка, те са като всички останали деца.

2) Трудните деца са такива поради преодолими особености  свързани с темперамента, емоциите, възбудата и потискането и др.

3) Трудните деца, имат затруднения в поведението, а не в развитието.

4) Трудните деца, са различни.  Но различието е в основата  на творчеството и надареността. Нека запазим различието и помогнем на адаптацията.

5) Трудните деца не правят нещата нарочно. Не те  ни карат да се чувстваме ядосани, неадекватни или виновни, а нашето неразбиране.

6) Трудите деца лесно могат да се превърнат в амбициозни, настойчиви, ентусиазирани и  най-вече в творчески личности, ако подходим към тях правилно.

Но какво значи да подходим правилно?  У нас за съжаление това не е толкова лесно. Ако емоционалните проблеми се виждат още в по-ранното детство, то обучителните затруднения се проявяват в училище. А началните учители не ги разпознават добре, защото никой не ги е учил на това. Така, че нещата си остават в ръцете на родителите.

Първото което трябва да направите е да приемете, че няма как да сте ефективен родител, след като никога и никой не ви е учил на това (вижте една по-ранна статия тук). И да намерите начин да се образовате. Сигурно сте разбрали вече, че това само с книжки не става. Намерете тренингов курс, който ще ви е от полза, дори и да нямате никакви симптоми, че детето ви е трудно.

Второ – потърсете квалифициран консултант психолог. Но не разчитайте на слуховете и препоръките на приятели и познати. За съжаление и в психологията има много „ментета” или хора които ще искат пари за да се учат да консултират върху вас и вашето дете. Най-добре се обърнете към регистъра на Дружеството на психолозите в България и си намерете регистриран психолог там където живеете http://psychology-bg.org/members/index.php?action=view_users

Трето – ако детето ви е в училищна възраст, обърнете се към вашия училищен психолог (впрочем такива вече има и в много детски градини). Той най-добре трябва да знае за затрудненията на детето ви, да ги е диагностицирал за да ви насочи на правилното място. Това е негово задължение. Ако няма такъв или не знае какво да прави, защото е неквалифициран, настоявайте пред директора да назначи някой, който знае може.

Това обаче, което наистина не трябва да правите е да оставите нещата да се „оправят от само себе си”. Така рискувате да загубите детето си и да преживеете години в напрежения, скандали и самообвинения.